Любов или вярност? Когато съпругът ми скъса връзките с моето семейство

– Не искам повече да ги виждам в нашия дом, Мария! – гласът на Димитър отекна в коридора, докато аз стоях с чиния в ръка, а ръцете ми трепереха. Беше късен следобед, миришеше на мусака, а в мен се надигаше буря.

Преди три години се омъжих за Димитър – висок, синеок, с онзи особен поглед, който ме караше да вярвам, че всичко ще бъде наред. Родителите ми го приеха топло, майка ми му готвеше любимите му пълнени чушки, а баща ми го канеше на риболов край Искъра. Но една вечер, след като майка ми направи забележка за това как Димитър говори на малкия ни син, всичко се промени. Дребна забележка, казах си тогава. Но за него това беше обида.

– Те не уважават границите ни! – настояваше той. – Не искам повече да ги виждам тук.

Опитах да обясня, че майка ми просто се тревожи за детето, че не е искала да го засегне. Но Димитър беше непреклонен. Започна да избягва семейните събирания, да не отговаря на обажданията им. Веднъж дори затвори телефона пред очите ми, когато баща ми се обади да ни покани на имен ден.

Всяка вечер лягах до него с усещането, че между нас има невидима стена. Понякога се будех посред нощ и се чудех дали не сгреших, като избрах него пред всички останали. Майка ми плачеше по телефона: „Мария, какво сме ти направили? Защо не идваш вече?“ Баща ми мълчеше, но усещах болката му дори през слушалката.

Синът ни, Петър, започна да пита: „Мамо, защо баба и дядо не идват вече? Да не са болни?“ Лъжах го – казвах, че са заети или пътуват. Но той усещаше напрежението.

Една неделя реших да отида при родителите си сама. Димитър ме изгледа студено:
– Ако излезеш през тази врата, не се връщай до вечерта.

Сърцето ми се сви. Излязох все пак. Майка ме прегърна силно, баща ми само кимна и седна до мен на дивана.
– Какво става, Марийче? – попита тихо.
– Не знам… – прошепнах. – Не мога да избера между вас и него.

Майка ми избухна:
– Той ли е по-важен от нас? След всичко?

Баща ми я прекъсна:
– Не я карай да избира. Това е нейният живот.

Върнах се у дома късно вечерта. Димитър беше буден, седеше в тъмното.
– Избра ли? – попита без емоция.
– Не мога да избирам – казах. – Обичам ви и двамата.

Той не каза нищо повече. Седмици наред живеехме като непознати. Говорехме само за детето и сметките. Всяка сутрин се питах дали това е животът, който искам.

Една вечер Петър донесе рисунка – нарисувал беше цялото семейство: мен, Димитър, себе си… и баба и дядо в ъгъла, далеч от нас.
– Защо са там? – попитах го.
– Защото татко не ги обича – каза тихо.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Отидох при Димитър и му показах рисунката.
– Виж какво правим с детето си! – извиках през сълзи.
Той ме погледна дълго и за първи път видях съмнение в очите му.
– Може би… може би сбърках – прошепна той.

На следващия ден предложих да поканим родителите ми на гости. Димитър се съгласи неохотно. Вечерта беше напрегната – майка ми мълчеше, баща ми гледаше в чинията си. Но Петър беше щастлив. За първи път от месеци се смя истински.

След тази вечер нещата не станаха идеални, но започнахме да говорим повече – за граници, за уважение, за това какво значи семейство. Понякога пак има напрежение, но вече не мълчим. Научих се да казвам „не“ на майка си и „да“ на себе си. Димитър също започна да разбира колко важни са корените ми.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Може ли любовта да оцелее между две семейства? Или винаги трябва някой да губи? Какво бихте направили вие на мое място?