Когато семейството се разпада: Решението, което ни раздели

— Мамо, защо пак трябва да ходя там? — гласът на Никола трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стояхме в коридора, куфарът му беше вече до вратата. В този момент времето сякаш спря. Чувах как Ани тропа с крак в хола, а Марин — вторият ми съпруг — мълчаливо гледаше през прозореца, преструвайки се, че не чува нищо.

— Никола, моля те… Просто за малко. Ще ти дойде добре да си при баба и дядо — опитах се да звуча уверено, но вътре в мен всичко се късаше.

Истината е, че не знаех какво да правя. След развода с бащата на Никола и след като се омъжих за Марин, животът ни се превърна в постоянна борба за баланс. Ани — неговата дъщеря от първия брак — беше на 14, Никола — на 13. Двамата се мразеха от първия ден. Всеки спор за дистанционното или за мястото на масата прерастваше в крясъци и обиди. Веднъж дори хвърлиха чинии един по друг.

Марин настояваше, че трябва да сложим край на този хаос. — Не може така! — извика една вечер. — Или ще намерим решение, или ще се разпаднем! Предложи да изпратим Никола при моите родители на село за известно време. „Ще му дойде добре чистият въздух, ще се успокои“, каза той. Аз се съгласих. Мислех, че това е най-доброто за всички ни.

Но когато затворих вратата след Никола и чух как асансьорът го отнася надолу, усетих празнота, която не можех да запълня.

Първите дни без него бяха странно тихи. Ани беше по-спокойна, Марин изглеждаше доволен. Но аз не можех да спя. Всяка вечер гледах снимките на Никола и се чудех дали съм го предала. Обаждах му се всеки ден, но той говореше кратко и студено:

— Добре съм, мамо. Не се тревожи.

Майка ми ми каза по телефона:
— Много е затворен. Не иска да излиза навън, само седи и гледа през прозореца.

Веднъж я чух да шепне на баща ми: „Детето е като сянка.“

В апартамента ни в София животът продължаваше. Ани започна да кани приятелки вкъщи, смехът им изпълваше стаите. Марин ме прегръщаше по-често, сякаш искаше да ми покаже, че всичко е наред. Но аз усещах пропаст между нас.

Една вечер седнахме тримата на масата. Ани разказваше за училище, Марин я слушаше внимателно. Аз мълчах. Изведнъж Ани ме погледна:
— Мамо… ъъ… извинявай… — после млъкна.

Тогава разбрах: тя никога няма да ме нарече „мамо“. Аз никога няма да бъда истинска част от нейния свят.

След месец отидох на село да видя Никола. Намерих го в двора, седнал под ореха с книга в ръка. Когато ме видя, не скочи да ме прегърне както преди.

— Как си? — попитах тихо.
— Добре съм — отвърна той без да ме погледне.
— Искаш ли да се върнеш у дома?
Той замълча дълго.
— Не знам дали това вече е моят дом.

Сърцето ми се сви. Опитах се да му обясня защо сме взели това решение:
— Исках само да ти дам време… Да си починеш от всичко…
— Да си почина от теб ли? Или от новото ти семейство? — гласът му беше остър като нож.

Не знаех какво да кажа. Само го прегърнах силно и усетих как раменете му треперят.

Когато се върнах в София, Марин ме посрещна с усмивка:
— Как беше?
— Не е добре — казах аз. — Мисля, че направихме грешка.
Той въздъхна:
— Не можем да върнем времето назад.

Седмици минаваха. Никола не искаше да се връща. Ани започна да пита защо брат й не идва у дома. Марин ставаше все по-отдалечен. Започнахме да се караме за дреболии: кой ще изхвърли боклука, кой ще плати сметките навреме.

Една нощ не издържах и му казах:
— Чувствам се като чужда в собствения си дом.
Марин само ме погледна уморено:
— Може би така е по-добре за всички.

Сега стоя сама в тъмната кухня и слушам тишината. Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала друго? Дали някога ще бъдем истинско семейство? Или болката от това решение ще остане завинаги между нас?

А вие какво бихте направили? Кое е по-важно — спокойствието на дома или щастието на детето?