Когато останах сама срещу всички: Историята на една снаха, която отказа да бъде жертва

– Не знам какво още трябва да направя, за да ме приемете! – изкрещях през сълзи, докато стоях в хола на свекърва ми, а тя ме гледаше с онзи студен, изпитателен поглед, който познавах до болка.

Беше неделя, а масата беше отрупана с ястия – баница, кюфтета, салата шопска. Всички бяха там: свекърва ми Мария, свекърът ми Георги, деверът ми Петър с жена си Даниела. Само аз се чувствах като натрапник. Съпругът ми Виктор седеше до мен и стискаше ръката ми под масата, но не каза нищо. Както винаги.

– Никой не ти е казал, че не си част от семейството – отвърна Мария с ледено спокойствие. – Но ако искаш уважение, трябва да го заслужиш.

Погледнах я невярващо. Колко пъти бях тичала посред нощ до тях, когато Георги вдигнеше кръвно? Колко пъти бях превързвала раните на Петър след поредния му инцидент с мотора? Колко пъти бях давала съвети на Даниела за детето им, когато се разболееше? Аз бях тази, която всички търсеха при нужда. Но когато преди месец майка ми получи инсулт и имах нужда от помощ – никой не се обади. Никой не попита как съм.

Върнах се назад във времето. Първата ни Коледа заедно. Бях приготвила домашна питка и бях купила подаръци за всички. Мария само ме изгледа и каза:

– У нас питката я правя аз. Ти си гост.

Тогава си помислих, че просто е трудно да приема нов човек в семейството. Но годините минаваха, а дистанцията ставаше все по-голяма. Виктор ме уверяваше:

– Просто им трябва време.

Но времето минаваше, а аз все повече се превръщах в тяхната медицинска сестра, а не в снаха или част от семейството.

Преди месец всичко се промени. Майка ми получи тежък инсулт. Бях отчаяна – работех на смени в болницата, грижех се за майка ми у дома и едва намирах сили да стана сутрин. Виктор помагаше колкото можеше, но той също беше изтощен. Надявах се поне някой от неговото семейство да предложи помощ – да донесе супа, да попита дали имаме нужда от нещо. Но телефонът мълчеше.

Една вечер след работа се прибрах и заварих Виктор да говори по телефона с майка си.

– Мамо, Ирина е много зле… Не може ли някой да помогне?

Чух как Мария отвърна:

– Тя е твоя жена. Ти си й избрал живота. Ние си имаме нашите грижи.

Седнах на пода в коридора и заплаках безутешно. За първи път осъзнах колко сама съм всъщност.

Дните минаваха в мълчание и умора. Един ден на работа получих обаждане от Даниела:

– Ирина, малкият пак има температура. Можеш ли да дойдеш да го прегледаш?

В този момент нещо в мен се пречупи.

– Не мога, Даниела. Имам свои проблеми. Потърси личния лекар.

Тя замълча за миг, после каза:

– Добре…

От този ден нататък спрях да отговарям на молбите им. Когато Георги пак вдигна кръвно – не отидох. Когато Петър падна по стълбите – казах им да повикат Бърза помощ.

Виктор беше притеснен:

– Не искаш ли да им помогнеш? Все пак са ми семейство…

Погледнах го уморено:

– А аз? Аз не съм ли ти семейство? Кога някой от тях е помогнал на мен?

Той замълча. За първи път видях разбиране в очите му.

Седмица по-късно Мария ме потърси по телефона:

– Ирина, Георги е зле… Моля те, само този път…

Гласът й беше умолителен, но аз вече бях взела решението си.

– Съжалявам, Мария. Вече не мога да бъда вашата спасителна жилетка. Години наред ви помагах безрезервно, а когато аз имах нужда – останах сама. Сега ще трябва да се справите сами.

Последва дълго мълчание.

Вечерта Виктор ме прегърна силно:

– Гордея се с теб. Трябваше отдавна да го направиш.

Погледнах го през сълзи:

– Мислиш ли, че някога ще ме приемат? Или винаги ще бъда чужда?

Скъпи читатели, кажете ми: Кога трябва да спрем да даваме от себе си на хора, които не ни ценят? Колко дълго трябва да търпим чуждото безразличие?