Всеки път, когато зет ми се прибере, аз трябва да изчезна: Историята на една българска баба

— Мария, моля те, тръгни си преди да се прибере Петър. — Гласът на дъщеря ми Елена трепери, докато ми подава якето. Чувствам как сърцето ми се свива, а ръцете ми леко потреперват. Поглеждам внучката си Виктория, която ме гледа с големи, тъжни очи от дивана и стиска любимото си плюшено мече.

— Мамо, не искам да си тръгваш! — казва тя тихо, почти шепнешком, сякаш се страхува някой да не я чуе.

Навеждам се, прегръщам я силно и усещам как сълзите напират в очите ми. Но не мога да остана. Не и когато Петър се прибира. Вече знам правилата му — никакви гости, никакви баби, никакви намеси в „техния“ живот. Дори когато съм тук само за да помогна на Елена с домакинството или да гледам Виктория, присъствието ми е нежелано.

Излизам на стълбището и затварям вратата тихо зад себе си. Чувствам се като натрапник в собствения живот на дъщеря си. Вървя към асансьора и се питам кога се случи това — кога станах излишна?

Преди години, когато Елена беше малка, мечтаех за голямо семейство, за топлина и смях около масата. След смъртта на съпруга ми останахме двете — аз и тя. Борих се за нея, работех на две места, за да не ѝ липсва нищо. Когато срещна Петър, бях щастлива за нея. Той изглеждаше стабилен, сериозен човек. Но с времето забелязах как Елена започна да се променя — стана по-тиха, по-нервна, все по-рядко ми звънеше.

Първият път, когато Петър ме помоли „да не се задържам дълго“, го приех като шега. После започнаха намеците: „Мария, Виктория трябва да има режим“, „Мария, не ѝ давай толкова сладко“, „Мария, по-добре е да си починете у вас“. Постепенно посещенията ми станаха все по-кратки и по-редки.

Една вечер Елена ми се обади разплакана:

— Мамо, моля те, ела! Виктория е болна, а аз не знам какво да правя!

Отидох веднага. Прекарах нощта до леглото на внучката си, сменях компреси, готвих чайове. Когато Петър се прибра сутринта и ме видя в кухнята, лицето му стана ледено:

— Не мисля, че е редно да спиш тук без да сме се разбрали предварително.

Погледнах Елена — тя стоеше със сведена глава и не каза нищо. Тогава разбрах: тя е между два огъня. Аз съм ѝ майка, но той е нейният дом.

Оттогава всеки път, когато трябва да помогна — било с гледане на детето или с готвене — трябва да изчезна преди Петър да се прибере. Ставам рано сутринта, приготвям закуска за Виктория, оправям леглата и тихо напускам апартамента. Понякога се крия в близкото кафене и чакам Елена да ми пише дали мога пак да дойда.

Веднъж Виктория ме попита:

— Бабо, защо винаги си тръгваш толкова бързо?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Не можех да ѝ кажа истината — че татко ѝ не ме иска тук. Казах ѝ само:

— Защото понякога възрастните имат странни правила.

Но вътре в мен бушуваше буря. Чувствах се унизена и безсилна. Какво лошо има в това една баба да помага? Защо трябва да бъда невидима?

С времето започнах да забелязвам промени и у Виктория — тя стана по-затворена, по-мълчалива. Когато си играехме заедно, често ме питаше:

— Бабо, ти обичаш ли мама?

— Разбира се! — отговарях аз.

— А татко обича ли теб?

Този въпрос ме пронизваше като нож. Какво можех да кажа? Че зет ми ме търпи само защото понякога съм полезна?

Една вечер Елена дойде у дома разстроена:

— Мамо, не издържам повече! Петър казва, че прекалено много се месиш в живота ни… А аз имам нужда от теб! Не мога сама с всичко — работата, детето…

Прегърнах я силно. Знаех колко ѝ е трудно — тя е между любовта към мен и страха да не загуби мира у дома си.

— Елена — казах ѝ тихо — ти винаги ще имаш мен. Но трябва сама да решиш кое е най-важно за теб.

Тя заплака на рамото ми като малко момиче.

Минаха седмици. Все така изчезвах преди Петър да се прибере. Понякога го виждах на улицата — подминаваше ме без дума или само кимваше студено. В квартала всички знаят какъв е — строг, затворен човек. Но никой не подозира какво е вкъщи.

Веднъж чух съседките пред блока:

— Горката Мария… Все сама ходи напред-назад.

— Ами то зет ѝ бил много особен…

Срам ме беше от погледите им. Но още повече ме болеше от това, че внучката ми расте без топлината на баба си.

Понякога вечер сядам сама в хола и гледам старите снимки — Елена като малка, първата ѝ усмивка… Мечтая някой ден Виктория да може свободно да идва у дома ми, без страх и без тайни.

Но дали ще дочакам този ден? Или ще остана завинаги „невидимата баба“, която изчезва всеки път щом зетят прекрачи прага?

Кажете ми — има ли място за нас, бабите, в новите семейства? Или сме обречени да бъдем само сенки в живота на децата си?