Вечно млада? Моята битка с огледалото и семейството

— Пак ли ще излизаш с този грим, Мария? — гласът на майка ми пронизваше въздуха като нож. Стоях пред огледалото в малката баня на панелката ни в Люлин, опитвайки се да прикрия поредната пъпка, която сякаш крещеше: „Ти си още дете!“ Бях на 29, а лицето ми — гладко, без бръчки, с румени бузи — ме караше да изглеждам като ученичка.

— Мамо, остави ме, моля те! — отвърнах с треперещ глас. — Не искам пак да говорим за това.

Тя въздъхна тежко и затвори вратата. Останах сама с отражението си. Понякога имах чувството, че огледалото е мой враг. Всички около мен повтаряха колко е прекрасно да изглеждаш млада. „Ще ми благодариш като остарееш“, казваше баба ми, докато ми подаваше още една филия с домашно сладко. Но никой не виждаше болката зад усмивката ми.

В университета всички ме мислеха за първокурсничка. Дори преподавателите ме питаха дали съм се изгубила в сградата. На работа колегите ми се шегуваха: „Мария, кога ще пораснеш?“ А когато излизах с приятели, сервитьорите винаги искаха личната ми карта. В началото се смеех с тях, но с времето започнах да се затварям в себе си.

Най-трудно беше с Петър — приятеля ми от три години. Той беше на 32, зрял мъж с леко прошарена брада и сериозен поглед. В началото го забавляваше фактът, че хората ни мислят за брат и сестра. Но с времето започна да се дразни.

— Не мога повече така, Мария — каза ми една вечер, докато седяхме на терасата и гледахме светлините на София. — Чувствам се като престъпник, когато излизаме заедно. Всички ни гледат странно.

— Какво искаш да направя? — попитах тихо.

— Не знам… Просто… понякога си мисля, че не си готова за сериозен живот. Изглеждаш като дете, държиш се като дете…

Думите му ме удариха като шамар. Не можех да повярвам, че външният ми вид определяше всичко — дори любовта ни.

Започнах да избягвам огледалата. Спрях да се снимам с приятели. Дори на семейните събирания се чувствах не на място. Леля ми винаги казваше: „Марийче, ти си нашето вечно момиченце!“ А аз исках само да бъда възрастна жена, която хората приемат насериозно.

Една вечер, след поредния спор с Петър, се прибрах у дома разплакана. Майка ми ме посрещна на вратата.

— Какво има, мило?

— Омръзна ми! — извиках през сълзи. — Омръзна ми всички да ме виждат като дете! Омръзна ми да не ме приемат сериозно! Омръзна ми да съм „вечно младата Мария“!

Тя ме прегърна силно.

— Знам, че ти е трудно — прошепна тя. — Но това е дарба…

— Не е дарба! — прекъснах я. — Това е проклятие!

Седнахме на дивана и дълго мълчахме. После тя каза нещо, което никога няма да забравя:

— Може би трябва да спреш да се бориш с отражението си и да започнеш да го приемаш.

Тези думи ме преследваха дни наред. Реших да потърся помощ. Записах се на терапия при психолога д-р Георгиева в квартала. Още на първата среща тя ме попита:

— Кога за последно се почувствахте добре в кожата си?

Замислих се дълго. Може би когато бях малка и никой не обръщаше внимание на външния ми вид. Когато бях просто Мария — момичето, което обича да рисува и мечтае за големи неща.

С времето започнах да работя върху себе си. Научих се да казвам „не“ на хората, които ме обиждат или омаловажават. Започнах да нося дрехи, които харесвам, без да мисля дали изглеждам по-възрастна или по-млада. Говорих открито с Петър за болката си. Той ме изслуша внимателно и за първи път видях разбиране в очите му.

— Съжалявам, че съм бил толкова груб — каза той тихо. — Просто не разбирах през какво минаваш.

Връзката ни не беше същата след това, но поне вече знаехме какво стои между нас.

Семейството ми също започна да се променя. Майка ми спря да коментира външния ми вид. Баба ми започна да ме пита как се чувствам, а не как изглеждам.

Днес все още има дни, в които огледалото ми е враг. Но вече знам, че младоликостта не е нито дарба, нито проклятие — тя е просто част от мен.

Понякога си мисля: ако можех да избера как изглеждам, щях ли да бъда по-щастлива? Или щастието е въпрос на приемане? Как мислите вие?