Когато свекървата поиска невъзможното: Историята на една българска трапеза
– Мария, тази година няма да има извинения! Пуйката трябва да е твоя работа! – гласът на свекърва ми Станка проряза утринната тишина като нож през масло. Стоях в кухнята, с ръце, потопени в тесто за козунак, а сърцето ми биеше лудо. Помнех миналата Коледа – как пуйката изгоря, как всички се споглеждаха неловко, а Станка не спря да повтаря: „Едно време майка ти сигурно е готвила по-добре…“
Тази година реших, че няма да позволя да ме унижи отново. – Станке, няма да приготвя пуйката – казах тихо, но твърдо. Мъжът ми, Петър, влезе в кухнята точно в този момент и застина на прага. Погледна ту мен, ту майка си, сякаш не знаеше на чия страна да застане.
– Какво значи това? – очите на Станка се разшириха. – Ти си жената в тази къща! На Коледа пуйката трябва да е твоя!
– Не мога повече – прошепнах. – Миналата година всичко се обърка. Не искам пак да се чувствам така.
Станка се изсмя сухо. – Значи ще оставиш празника да се провали заради един глупав страх? Мария, ти не си истинска домакиня!
Петър пристъпи напред. – Мамо, стига! Мария се старае много. Ако не иска да готви пуйката, ще купим готова.
– Готова пуйка? – почти изкрещя тя. – Това ли е българската традиция? Да купуваме всичко наготово? Какво ще кажат съседите?
В този момент дъщеря ми Ива влезе с тетрадка в ръка. – Мамо, може ли да ми помогнеш с домашното?
Погледнах я и усетих как гневът ми се смесва с вина. Колко пъти бях пренебрегвала децата си заради празничната подготовка? Колко пъти бях плакала нощем, защото не можех да угодя на всички?
Станка продължи да мърмори под носа си, докато Петър я изведе от кухнята. Останах сама с Ива и за първи път от години почувствах облекчение. Помогнах ѝ с домашното, после седнахме двете на дивана и гледахме стари снимки. Смяхме се на смешните прически на Петър от младостта му и на моите опити да изглеждам модерно през 90-те.
Вечерта обаче напрежението се върна с пълна сила. Станка не говореше с мен. Петър беше мълчалив и напрегнат. Дори малкият ни син Георги усети тежката атмосфера и се затвори в стаята си.
На Бъдни вечер масата беше богата – сарми, боб, питка с късмети… но празникът беше помрачен от мълчанието между мен и свекърва ми. Когато дойде време за разчупване на питката, Станка едва докосна парчето си.
– Едно време такива неща не се случваха – промърмори тя. – Жените знаеха мястото си.
Петър въздъхна тежко. – Мамо, времената са други.
– Времената може да са други, но традициите са си традиции! – отвърна тя.
Погледнах я право в очите. – Ами ако традициите ни карат да страдаме? Ако ни карат да се чувстваме недостатъчни?
Тя ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата ерес.
След вечерята Петър ме прегърна. – Гордея се с теб, че устоя. Знам колко ти е трудно с майка ми.
– Не искам децата ни да помнят Коледа като време на скандали и сълзи – прошепнах.
На следващия ден Станка стана рано и започна сама да приготвя пуйката. Не ме погледна нито веднъж. Когато я извади от фурната, цялата къща ухаеше на празник. Децата се събраха около масата, а Петър донесе бутилка червено вино.
– Мамо, тази година пуйката е най-вкусната! – извика Георги.
Станка се усмихна за първи път от дни.
– Ето, виждаш ли? Всичко е въпрос на желание – каза тя тихо.
Погледнах я и осъзнах нещо важно: понякога трябва да кажеш „не“, за да запазиш себе си. Понякога трябва да разочароваш някого, за да не разочароваш себе си и децата си.
Тази Коледа беше различна. Не защото пуйката беше по-вкусна или подаръците по-скъпи. А защото за първи път имах смелостта да защитя себе си.
Понякога се чудя: колко още жени като мен преглъщат сълзите си всяка година само заради една традиция? И кога ще спрем да мерим стойността си по това колко добре сме изпекли пуйката?