Осем години невидима: Историята на една българска съпруга

– Мария, къде са ми чорапите? – гласът на Петър отекна из коридора, докато аз бързах да сложа закуската на масата и да облека малкия Даниел за училище.

– В третото чекмедже, както винаги! – отвърнах, но той вече беше влязъл в кухнята, намръщен, сякаш аз съм виновна, че не ги намира.

– Не са там. Можеш ли да ги намериш? – настоя той, докато аз се опитвах да изчистя разлятото мляко от пода.

Погледнах го за миг – този човек, когото някога обичах до полуда, сега беше просто още една задача в безкрайния ми списък. Стиснах зъби и тръгнах към спалнята. Чорапите бяха точно там, където казах. Подадох му ги без дума.

– Благодаря – измърмори той, вече забравил за мен, вперен в телефона си.

Даниел се разплака, защото не можеше да намери любимата си играчка. Виктория, дъщеря ни, се караше с него заради дистанционното. А аз? Аз просто тичах между тях, гасейки пожари, които никой друг не виждаше.

Вечерта, когато всички заспаха, седнах на кухненската маса и се загледах в чашата си с чай. Беше тихо – най-накрая. Но тишината беше тежка. Чувствах се като призрак в собствения си дом. Вече не помнех кога някой ме беше попитал как съм или какво искам. Всички очакваха от мен да съм винаги тук, винаги готова, винаги усмихната.

Майка ми често казваше: „Жената държи къщата.“ Но никога не ми каза какво става, когато къщата я задушава.

Една вечер, докато сгъвах дрехи, чух как Петър говори по телефона с майка си:

– Мария е добре, всичко върви по план. Децата са нахранени, уроците са написани. Тя се справя чудесно.

Справям се чудесно? Справям се чудесно! А аз се чувствах като потъваща лодка. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато сгъвах поредната риза.

На следващия ден реших да поговоря с него. Седнахме на дивана след вечеря.

– Петре, трябва да поговорим.

Той повдигна вежди, без да откъсва поглед от телевизора.

– Какво има?

– Чувствам се… невидима. Все едно съм тук само за да ви обслужвам. Не помня кога последно сме правили нещо заедно или кога си ме попитал как съм.

Той въздъхна тежко:

– Мария, не преувеличавай. Всички сме уморени. Всеки има своите задължения.

– Да, но моите никога не свършват! – гласът ми потрепери. – Искам да бъда повече от домакиня и майка. Искам да бъда… себе си.

Той замълча. Може би за първи път ме чу истински.

На следващия ден отидох при приятелката ми Елена на кафе. Разказах ѝ всичко.

– Мария, ти трябва да мислиш и за себе си! – каза тя категорично. – Запиши се на курс, излез сама на разходка, направи нещо само за теб!

Вечерта казах на Петър:

– В събота ще изляза сама. Ще отида на йога и после ще се видя с Елена.

Той ме погледна изненадано:

– А децата?

– Ти ще ги гледаш. Само за няколко часа.

Той въздъхна, но не възрази.

В събота сутринта обух новите си обувки и излязох навън. За първи път от години вървях сама по улиците на София без бързане и без списък със задачи. Вдишвах дълбоко въздуха и усещах как нещо в мен се пробужда.

След йогата седнах в малко кафене и просто наблюдавах хората. Усмихвах се на себе си в огледалото на витрината – беше странно познато и едновременно ново усещане.

Когато се прибрах вкъщи, децата тичаха към мен с прегръдки. Петър изглеждаше уморен, но различен – сякаш разбрал колко е трудно всичко това.

– Как мина? – попита той тихо.

– Добре – усмихнах се искрено. – Искам това да стане традиция.

От този ден започнах да отделям време за себе си – малки моменти на свобода сред хаоса на ежедневието. Не беше лесно – често се чувствах виновна или неразбрана. Но постепенно семейството ми започна да вижда промяната и да уважава нуждите ми.

Понякога още се питам: „Дали някога ще бъда напълно чута?“ Но вече знам – ако аз не говоря за себе си, кой друг ще го направи?

А вие? Колко често забравяте себе си в името на другите?