Няма да позволя на свекърите ми да видят детето ни: Когато почивката е по-важна от семейството

– Не мога да повярвам, че пак го направиха! – изкрещях, докато трескаво търках сълзите от лицето си. Стоях в кухнята, с гръб към прозореца, а малкият Виктор спеше в другата стая. Съпругът ми, Димитър, седеше на масата, стиснал чашата с кафе така, че кокалчетата му побеляха.

– Моля те, Мария, не започвай пак… – прошепна той уморено. – Знаеш, че не мога да ги накарам насила.

– Не можеш? – обърнах се рязко към него. – Те са ти родители! Как може да предпочетат поредната си екскурзия до Италия пред това да помогнат на собствения си син? На нас! На внучето си!

Димитър въздъхна тежко и се загледа в пода. Вече няколко месеца живеехме под наем в двустаен апартамент в Люлин. Стаите бяха тесни, стените – тънки като хартия. Всеки път, когато Виктор плачеше нощем, се притеснявах, че ще събудим съседите. Мечтаехме за собствен дом – не нещо луксозно, просто място, което да наречем наше. Но цените на жилищата в София бяха безумни, а заплатите ни – обидно ниски.

Свекърите ми, Иван и Елена, живееха в просторен апартамент в Лозенец и имаха вила в Боровец. Пенсионираха се рано благодарение на успешния бизнес на Иван. Пътуваха често – Париж, Барселона, Рим… Всяка година нова дестинация. А ние? Борехме се с кредити и сметки.

– Митко, не разбирам… – гласът ми потрепери. – Как могат да са толкова безчувствени? Знаят колко ни е трудно. Знаят колко много искаме дом за Виктор.

Той се изправи и ме прегърна. Усетих как раменете му треперят.

– Опитах се да говоря с тях – каза тихо. – Майка ми каза, че са работили цял живот за това спокойствие. Че не искат да се месят в нашите проблеми.

– Проблеми? Това е животът ни! – избухнах аз. – Ами ако бяхме на тяхното място? Щяхме ли да оставим детето си да се мъчи?

В този момент телефонът ми изписука. Съобщение от Елена: „Мария, ще минем да видим Виктор следващата седмица. Надявам се да сте добре.“

Почувствах как кръвта ми кипва.

– Не! – казах решително. – Няма да ги пусна повече тук. Не заслужават да го видят.

Димитър ме погледна ужасено.

– Не можеш да им забраниш… Те са му баба и дядо!

– Баба и дядо? Само на думи! Къде бяха, когато имах нужда от помощ след раждането? Къде са сега, когато не знам как ще платим наема следващия месец?

Той замълча. Знаех, че го боли. Но болеше и мен.

Вечерта легнах до Виктор и го гледах как спи. Малките му ръчички стискаха одеялцето, а устните му мърдаха в сън. Запитах се дали някога ще разбере защо съм толкова ядосана. Дали ще ме намрази заради това решение?

На следващия ден Димитър се прибра по-късно от работа. Беше мълчалив и затворен.

– Говорих с баща си – каза накрая. – Каза ми, че ако не можем сами да се справим, значи не сме готови за семейство.

Почувствах се като ударена. Как може един баща да каже това на сина си?

– И какво ще правим сега? – попитах тихо.

– Ще търсим друг апартамент… по-евтин. Или ще се върнем при майка ти във Видин.

Сълзите ми потекоха отново. Не исках Виктор да расте далеч от баща си или в още по-лоши условия.

Седмица по-късно Елена дойде пред входа ни с подарък за Виктор – скъп костюмче от мола и плюшено мече.

– Мария, моля те… – започна тя.

– Не ви искам подаръците! – прекъснах я остро. – Ако искате да сте част от живота му, покажете го с действия, не с вещи!

Тя ме изгледа студено.

– Ти не разбираш… Ние сме ви дали всичко необходимо – образование, подкрепа…

– А любов? А грижа? А дом? Това ли е всичко?

Тя замълча и си тръгна без дума повече.

Вечерта седнахме с Димитър на масата. Той беше съсипан.

– Мария… Моля те, нека не разделяме Виктор от баба му и дядо му…

– А те нас защо ни разделят от мечтите ни? От спокойствието ни?

Минаха месеци. Намерихме по-малък апартамент в Надежда. Животът стана още по-труден, но поне бяхме заедно. Свекърите не се обаждаха често. Понякога изпращаха пари за рождения ден на Виктор или дрехи за Коледа. Но никога не попитаха как сме наистина.

Понякога нощем лежа будна и се чудя: сгреших ли? Трябваше ли да простя? Или просто някои хора никога няма да разберат какво означава семейство?

Кажете ми честно: бихте ли простили? Или има граници, които не трябва да се прекрачват?