Изгонена от дома заради бременността си – след десетилетие семейството ми търси помощта ми. Историята на едно преждевременно порастване.

„Не можеш да останеш тук. Няма да гледам как отглеждаш бебе в този дом. Не искам да виждам бебето ти! Изчезвай!“ – думите на майка ми още кънтят в ушите ми, макар да са минали десет години. Стоях на прага на панелката ни в Люлин, с една раница дрехи и корем, който вече не можех да скрия. Беше студен мартенски следобед, а аз се чувствах по-самотна от всякога.

Баща ми не каза нищо. Само гледаше в пода, сякаш ако не ме погледне, няма да съществувам. Брат ми – Петър – беше в стаята си, слушаше музика и не излезе дори да ме изпрати. Майка ми затръшна вратата след мен. Останах на стълбището, стиснала раницата си, и се чудех накъде да тръгна. Приятелят ми – Илиян – вече беше изчезнал от живота ми, когато разбра за бременността. „Не съм готов за това“, каза ми по телефона и повече не се обади.

Първите нощи спах у една приятелка – Мария, но не можех да остана дълго. Семейството ѝ беше добро, но нямаше място за още един човек. Намерих работа като сервитьорка в малко кафене до Женския пазар. Работех до късно, а после се прибирах в една стая под наем в „Надежда“. С парите едва покривах наема и храната си. Когато родих сина си – Виктор, бях сама в болницата. Никой не дойде да ме види. Плаках цяла нощ, докато го държах в ръце.

Първите години бяха най-трудни. Виктор често боледуваше, а аз нямах кой да ми помогне. Понякога се чудех дали ще издържа. Имаше дни, в които нямах пари за мляко и купувах най-евтините макарони от магазина. Работех каквото намеря – чистех офиси, разнасях флаери, дори миех прозорци по блоковете. Всяка вечер се прибирах уморена до смърт, но когато виждах усмивката на Виктор, намирах сили да продължа.

Минаха години. Виктор тръгна на детска градина, после на училище. Аз започнах работа като администраторка в малка фирма за недвижими имоти. Шефът ми – господин Димитров – повярва в мен и ми даде шанс да се развивам. С времето станах управител на офиса и започнах да печеля добре. Наех двустаен апартамент в „Младост“, купих кола на старо и за първи път почувствах, че животът ми върви напред.

Семейството ми не се обади нито веднъж през тези години. Знаех от общи познати, че брат ми е заминал за Германия, а майка ми и баща ми живеят все още в същия апартамент. Понякога ги виждах случайно на пазара или в метрото – майка ми винаги обръщаше глава на другата страна.

Една вечер през ноември телефонът ми звънна. Номерът беше непознат. Вдигнах с притеснение.

– Здравей, Мария… – гласът беше дрезгав и уморен. – Аз съм майка ти.

Сърцето ми спря за миг.

– Какво искаш? – попитах хладно.

– Моля те… Татко ти е много болен. Диагностицираха го с рак на белия дроб. Нямаме пари за лечение… Брат ти е далеч… Аз… Аз не знам към кого да се обърна.

Настъпи тишина. Чувах само тежкото ѝ дишане.

– Моля те, Мария… Ти си единствената ни надежда.

Затворих телефона без да кажа нищо. Цяла нощ не мигнах. В главата ми се блъскаха спомени – как ме изгониха, как плаках пред затворената врата, как майка ми нарече неродения ми син „бастард“. Спомних си и как като дете тя ме прегръщаше, когато имах кошмари; как баща ми ме учеше да карам колело; как празнувахме Коледа заедно.

На сутринта Виктор ме попита:

– Мамо, защо си тъжна?

– Просто мисля за миналото – отвърнах.

– Ще простиш ли на баба и дядо? – попита той невинно.

Не знаех какво да му кажа.

След няколко дни майка ми дойде пред офиса ми. Беше остаряла, изглеждаше прегърбена и уморена.

– Мария… Моля те… Не знам какво друго да направя – прошепна тя със сълзи в очите.

Гледах я дълго. Виждах болката ѝ, отчаянието ѝ… но и спомена за всичко преживяно от мен.

– Защо сега? Защо чак когато ви потрябвах? Къде бяхте всички тези години? – попитах я с треперещ глас.

– Бях глупава… Страхувах се какво ще кажат хората… Мислех си, че така ще те предпазя… Но сгреших… Моля те…

Стояхме двете на улицата сред шума на града, а между нас стоеше цял живот болка и пропуснати години.

В крайна сметка платих лечението на баща си. Помогнах им да се справят финансово, но не можах да върна времето назад. Не можах да забравя всичко преживяно. Семейството ми започна да търси връзка с мен и с Виктор, но между нас винаги оставаше една невидима стена.

Понякога се питам: Може ли прошката да излекува рани от миналото? Или има болки, които никога не зарастват напълно? Какво бихте направили вие на мое място?