Десет години в сянката на бездействието: Историята на Ивелина и разпадащото се семейство

– Пак ли ще лежиш цял ден, Ивелина? – гласът на свекърва ми Мария проряза тишината в малката кухня, където се опитвах да се скрия зад чашата с изстинал чай. – Виж се, дете, Николай се скъсва от работа, а ти… ти дори не искаш да опиташ!

Погледнах я, без да мога да отговоря. Вече десет години живеем в къщата на баба Станка – старата къща с мирис на мухъл и спомени от други времена. Николай работи във фабриката за мебели в края на града, връща се уморен, ръцете му винаги са напукани и черни от праха. Аз… аз съм тук. Винаги тук.

– Мамо, остави я – опита се да ме защити Николай, когато вечерта се прибра. – Не е лесно, знаеш…

– Не е лесно? – прекъсна го Мария. – На мен ли ще ми говориш за лесно? Аз от шестнайсет работя! А сега гледам как снаха ми се страхува и от сянката си!

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да покажа слабост. Вътре в мен бушуваше буря от вина и страх. Знаех, че Мария е права. Знаех го всяка сутрин, когато Николай ставаше в пет, за да хване автобуса за фабриката, а аз оставах в леглото, заслушана в тишината.

Преди години имах мечти – исках да стана учителка, да работя с деца. Но животът ме завъртя в друга посока. След като родих малкия Даниел, всичко се промени. Първо беше майчинството, после депресията, после страхът да изляза отново сред хората. Всяка възможност за работа ми изглеждаше като планина, която не мога да изкача.

– Ивелина, чух, че търсят продавачка в кварталния магазин – подхвърли Мария една сутрин. – Половин ден само! Ще имаш време и за Даниел.

– Не мога… – прошепнах. – Не съм готова.

– Никога няма да си готова, ако не опиташ! – гневно затръшна тя вратата.

Николай рядко говореше за парите, но усещах напрежението във въздуха. Смятането на стотинки преди пазаруване, отказаните екскурзии за Даниел, старите дрехи… Всичко това ме убиваше отвътре.

Една вечер го чух да говори по телефона с приятеля си Петър:

– Не знам докога ще издържа така… Обичам я, ама понякога ми идва в повече. Всички разчитат на мен.

Сърцето ми се сви. За първи път осъзнах колко самотен е Николай в борбата си. А аз? Аз бях просто наблюдател в собствения си живот.

Даниел веднъж ме попита:

– Мамо, защо не ходиш на работа като тати?

– Защото… – думите заседнаха в гърлото ми. – Защото се грижа за теб.

Той ме погледна с онзи детски поглед, който пронизва до костите:

– Но аз вече съм голям…

Вечерите ставаха все по-напрегнати. Мария започна да идва по-често, уж да помага с домакинството, но всъщност следеше всяко мое движение.

– Ивелина, не можеш цял живот да се криеш зад болестите и страховете си! – изкрещя тя една вечер, когато Николай не беше вкъщи. – Или ще започнеш да помагаш, или ще съсипеш това семейство!

Седнах на стола и заплаках неудържимо. Чувствах се като затворник в собствения си дом. Исках да избягам от всичко – от Мария, от Николай, от себе си.

На следващия ден получих писмо от банката – поредното напомняне за неплатена сметка. Седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Животът е борба, Иве. Ако не се бориш, ще те прегази.“

Вечерта Николай се прибра по-рано от обикновено. Беше уморен и мълчалив.

– Иве… трябва да поговорим – каза тихо.

– Знам – прекъснах го. – Знам всичко.

– Не искам да те губя… но така не можем повече.

Погледнах го през сълзи:

– Страх ме е, Ники. Страх ме е, че няма да се справя.

Той хвана ръката ми:

– По-страшно е да не опиташ изобщо.

Тази нощ не мигнах. Мислех за всичко изгубено през годините – за мечтите си, за любовта ни, за Даниел. На сутринта станах рано и облякох най-хубавата си рокля. Отидох до магазина и попитах дали още търсят продавачка.

Собственичката ме изгледа изненадано:

– Готова ли си?

– Не знам… но искам да опитам.

Върнах се вкъщи с треперещи ръце и сърце, което биеше лудо от страх и надежда едновременно.

Сега седя тук и пиша тази история. Не знам дали ще успея. Не знам дали семейството ми ще оцелее след всичко това. Но поне вече не съм просто наблюдател.

Кажете ми – колко време може човек да живее в страх? Колко дълго можем да чакаме преди да направим първата крачка към промяната?