Дъщеря ми се изплъзва между пръстите ми: Изповедта на една българска майка

— Зорнице, моля те, обади ми се, когато пристигнеш — гласът ми трепери, докато гледам как дъщеря ми затваря вратата след себе си. Тя не отговаря, само кимва леко, а в очите ѝ проблясва нещо чуждо, което не разпознавам. Вече не е момичето, което тичаше към мен с разрошени плитки и кални колене. Сега е жена, омъжена за Петър, и сякаш с всеки изминал ден се отдалечава все повече от мен.

Седя на кухненската маса, ръцете ми са стиснати в юмруци. В главата ми ехти последният ни разговор: „Мамо, не можеш да разбираш всичко. Остави ме да живея живота си.“ Тези думи ме пронизаха като нож. Кога започнахме да говорим така една на друга? Кога между нас се появи тази стена?

Петър… Винаги съм се опитвала да го приема. Знам, че Зорница го обича, но той е студен, затворен човек. Още от първия ден усещах, че не ме харесва. Винаги ме гледа с онзи изпитателен поглед, сякаш съм натрапник в собствения си дом. След сватбата започнаха промените — Зорница спря да идва толкова често, телефонът ѝ беше все по-често зает или изключен. Празниците минаваха без нея. „Ще празнуваме с родителите на Петър тази година“, казваше тя тихо, а аз се усмихвах насила.

— Мария, остави момичето да си живее живота — казва ми сестра ми Катя по телефона. — Не можеш да я държиш завинаги до полата си.

— Не я държа! — избухвам аз. — Просто… тя ми липсва. Не е същата.

Катя въздиша:
— Може би просто пораства. Всички деца се променят.

Но аз знам, че не е само това. Виждам как Зорница избягва теми за дома, за детството си, за мен. Когато я питам как е, отговаря кратко: „Добре съм.“ Когато я каня на гости: „Ще видим.“

Една вечер не издържах и отидох до апартамента им в Люлин. Петър отвори вратата и ме изгледа хладно:
— Зорница е заета. Може би друг път.

— Само за малко… — прошепнах аз.

Той не помръдна:
— Сега не е удобно.

Върнах се у дома със свито сърце. Прекарах нощта будна, мислейки за всички онези години, когато Зорница беше всичко за мен. След като баща ѝ ни напусна, останахме двете — майка и дъщеря срещу света. Бях готова на всичко за нея. Работех на две места, за да ѝ осигуря всичко необходимо. Помня как плакахме заедно първата ѝ несподелена любов, как ѝ държах ръката преди първия изпит в университета.

Сега тя има нов живот и аз не съм част от него.

Един ден я срещнах случайно в магазина. Беше бледа, с тъмни кръгове под очите.
— Зори! Как си?

Тя се стресна:
— Мамо… добре съм. Бързам.

— Почакай! — хванах я за ръката. — Моля те… липсваш ми.

Очите ѝ се напълниха със сълзи:
— Моля те, не усложнявай нещата… Петър не иска да общувам толкова с теб. Казва, че ме дърпаш назад.

Сърцето ми се сви:
— Аз ли те дърпам назад? Аз ли съм ти врагът?

Тя само поклати глава и избяга.

Оттогава минаха седмици. Понякога ѝ пиша съобщения: „Обичам те.“ „Тук съм, ако имаш нужда.“ Рядко получавам отговори.

Съседката ми баба Стефка ме гледа със съжаление:
— Децата днес са други, Марийче… Всичко е различно.

Но аз не мога да приема това. Не мога да приема, че един човек може така да откъсне детето ти от теб. Че любовта на майката вече не значи нищо пред новото семейство.

Понякога се чудя дали вината е моя. Дали съм я задушавала с грижите си? Дали съм била прекалено строга? Или просто животът е такъв и трябва да се науча да пускам хората, които обичам?

Всяка вечер оставям лампата в коридора да свети — както когато беше малка и се страхуваше от тъмното. Надявам се някой ден Зорница да се върне при мен — поне за малко, поне за разговор.

Питам ви: Кога една майка трябва да спре да се бори за детето си? И може ли някой наистина да ти отнеме най-скъпото?