„Не мога да повярвам. Баща ми иска да остави половината къща на сина си от първия брак“

– Не, не, не може да е истина! – изкрещях, докато гледах баща ми право в очите. Седяхме в хола, на масата с бялата покривка, която майка ми винаги пазеше за гости. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата, а въздухът беше натежал от неизказани думи.

Баща ми – Иван, винаги строг, винаги сдържан – се опита да избегне погледа ми. Майка ми, Мария, стоеше до прозореца и стискаше ръцете си така силно, че кокалчетата ѝ побеляха.

– Деница, моля те, нека поговорим спокойно – каза той тихо.

– Как спокойно? Как да съм спокойна, когато ти искаш да дадеш половината от дома ни на някой, когото съм виждала веднъж в живота си? На твоя син от първия брак! – гласът ми трепереше от гняв и болка.

В този момент сякаш целият ми живот премина пред очите ми. Спомних си как като дете ме караха да уча до късно – уроци по английски, математика, пиано. Всяка вечер беше битка за оценки и признание. Баща ми никога не беше доволен. Дори когато спечелих олимпиадата по физика в осми клас, той само кимна и каза: „Можеше и по-добре.“

Винаги съм вярвала, че правя всичко заради него. Че ако се старая достатъчно, ще ме обикне истински. А сега… Сега разбирах, че не съм единственото му дете. Че някъде там има друг човек – Георги – който носи неговата кръв и който ще получи половината от всичко, за което съм се борила.

– Той е мой син, Деница. Не мога да го изключа от живота си – каза баща ми тихо.

– А мен изключи ли ме? Когато беше с майка ми, когато ме караше да ставам все по-добра? Защо никога не говорихте за него? Защо трябваше да науча всичко това сега?

Майка ми се обърна към мен със сълзи в очите:

– Не беше лесно за никого от нас. Мислехме, че така ще те предпазим.

– Да ме предпазите? Или да ме излъжете? – прошепнах.

В този момент телефонът на баща ми иззвъня. Погледна екрана и лицето му се промени – беше Георги. За секунда се поколеба дали да вдигне. Аз го гледах втренчено.

– Вдигни – казах студено. – Нека чуя какво ще му кажеш.

Той натисна зеления бутон:

– Здрасти, Георги… Да, тук съм с Деница… Да… Ще поговорим… Обещавам.

Затвори телефона и въздъхна тежко.

– Той не е виновен за нищо – каза баща ми. – Аз съм този, който направи грешки.

– А аз? Аз какво съм? Награда за утеха ли?

Мълчанието се разстла между нас като тежко одеяло. Майка ми седна до мен и ме прегърна. Усетих как ръцете ѝ треперят.

– Деница, знам, че ти е трудно. Но това е семейството ни. Искаш или не – Георги е част от него.

– Не мога да го приема! Не мога! – извиках и избягах в стаята си.

Седнах на леглото и се загледах в снимките по стената – дипломи, грамоти, снимки от лагери и олимпиади. Всичко това изглеждаше безсмислено. За кого го правех? За себе си или за тях?

На следващия ден Георги дойде у нас. Беше висок, с тъмни очи като баща ни. Стоеше неловко на прага и държеше в ръцете си торта от сладкарницата на ъгъла.

– Здрасти… Аз съм Георги – каза плахо.

– Знам кой си – отвърнах ледено.

Баща ми настоя да седнем всички заедно на масата. Опитах се да не гледам към Георги, но усещах погледа му върху себе си.

– Не съм дошъл да ти взема нищо – каза той тихо. – Просто… Искам да познавам баща си. И теб.

– Познаваш ли болката да живееш цял живот в сянката на очакванията? Да се бориш за любовта на човек, който винаги гледа към миналото?

Георги наведе глава:

– Не… Но знам какво е да растеш без баща.

В този момент осъзнах колко различни са съдбите ни. Аз имах баща си до себе си, но никога не го чувствах близък. Той имаше само спомени и празни обещания.

Седмиците минаваха бавно. Вкъщи цареше напрежение. Баща ми се опитваше да балансира между нас двамата, но аз усещах как нещо умира вътре в мен.

Една вечер седнахме тримата в хола. Баща ми държеше нотариалния акт на къщата.

– Искам всичко да е честно – каза той. – Вие сте мои деца. Къщата ще бъде наполовина ваша.

Погледнах Георги. В очите му имаше болка и разбиране.

– Ако можех да избера… бих предпочел семейство пред къща – прошепна той.

Тогава разбрах: наследството не е само тухли и бетон. То е тежестта на миналото, която носим всички заедно.

Днес все още не мога да простя напълно. Но се уча да приемам истината такава, каквато е.

Питам се: Колко струва едно семейство? И дали някога ще намеря сили да простя на баща си?