Тайната, която майка ми криеше от мен – една нощ, която преобърна живота ми
– Защо пак си направила мусака? – попитах майка ми с раздразнение, докато тя нареждаше поредната тава на масата. Беше вторник вечер, а аз се прибрах от работа уморена и раздразнена. Мъжът ми, Петър, седеше на дивана и гледаше новините, сякаш нищо не се случва. Майка ми, Мария, се усмихна леко и каза:
– Петър много я обича. Знаеш, че искам всички да сте доволни.
Това беше поредният път, в който усещах как нещо не е наред. Винаги съм мечтала да пътувам, да видя Париж, Рим, дори Истанбул – но вместо това останах в Пловдив, в апартамента на родителите ми, с мъж, който сякаш обичаше повече гозбите на майка ми, отколкото мен.
Вечерите ни бяха еднообразни: майка ми готви, Петър яде и я хвали, а аз се чувствам като гост в собствения си дом. Баща ми почина преди години и оттогава майка ми сякаш се вкопчи в нас двамата – мен и Петър. Но защо толкова държеше на него? Защо винаги го защитаваше, когато спорехме? Защо го гледаше с онзи особен поглед?
Една вечер не можех да заспя. Часовникът показваше 2:15. Станах да си налея вода и чух гласове от кухнята. Майка ми и Петър. Сърцето ми заби лудо. Защо са будни по това време? Приближих се тихо до вратата.
– Не можем повече така – прошепна Петър. – Тя ще разбере.
– Моля те, Петре… Ти знаеш колко много значиш за мен. Не мога да го спра – отвърна майка ми с глас, който никога не бях чувала. Топъл, почти умоляващ.
– Мария… – Петър хвана ръката ѝ. Видях го през леко открехнатата врата. – Обичам я, но ти си…
Не дочух края на изречението. В този момент светът ми се срина. Майка ми и мъжът ми? Какво ставаше тук? Върнах се в стаята си с треперещи ръце. Не можех да повярвам. Прекарах цялата нощ в сълзи и мисли. Спомних си всички онези моменти – как майка ми винаги го защитаваше, как му готвеше любимите ястия, как го гледаше с нежност, която никога не бе показвала към мен.
На сутринта масата беше подредена както винаги. Майка ми се усмихваше, Петър четеше вестника. Аз седнах срещу тях и ги гледах дълго. Те избягваха погледа ми.
– Какво става между вас двамата? – попитах рязко.
Майка ми пребледня. Петър остави вестника.
– Не знам за какво говориш – каза той.
– Знаеш много добре! Чух ви снощи! – гласът ми трепереше от гняв и болка.
Майка ми започна да плаче. Никога не бях виждала такава безпомощност в очите ѝ.
– Прости ми… Не исках така да стане… След като баща ти почина… бях сама… Петър беше единственият човек, който ме изслушваше… Сближихме се твърде много…
Петър мълчеше. Аз станах от масата и излязох навън. Ходих из улиците на Пловдив с часове. Спомнях си мечтите си – как исках да пътувам, да бъда свободна, а вместо това бях затворена в капан от очакванията на другите.
Вечерта се върнах вкъщи. Майка ми ме чакаше на прага.
– Моля те, не ме мрази… – прошепна тя.
– Не знам дали мога да простя – отвърнах аз. – Но знам едно: повече няма да живея живота на някой друг.
Събрах багажа си още същата нощ. Оставих ги сами – майка ми и Петър. За първи път от години почувствах лекота в гърдите си.
Сега живея сама в малък апартамент под тепетата. Работя много, спестявам пари за първото си пътуване до чужбина. Болката още е там, но вече знам коя съм и какво искам.
Понякога се питам: Колко от нас живеят чужд живот само защото така трябва? Колко тайни се крият зад затворените врати на българските домове?