Нежеланата майка: Историята на една сватба и разбитото семейство

– Не мога да повярвам, че го правиш, Ели! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха телефона така, сякаш можех да смачкам цялата болка в него. – Как можа да не поканиш Мария на сватбата си? Тя те отгледа като свое дете!

Дъщеря ми мълчеше. Знаех, че е там, усещах тежкото ѝ дишане. Бяхме в кухнята, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Миришеше на кафе и на стари спомени.

– Татко, това е моят ден. Не искам тя да е там – прошепна Ели, почти нечуваемо.

Сърцето ми се сви. Виждах я пред себе си – малка, с разрошени плитки, как тича по коридора на стария ни апартамент в Младост. Тогава още бяхме семейство. После всичко се разпадна.

Когато се разведох с Катя, майката на Ели, оставих ѝ апартамента. Можех да настоявам за половината, но не исках да лишавам дъщеря си от дом. Катя бързо намери нов мъж – Петър, строителен инженер с хубава кола и още по-хубави обещания. Скоро след това се роди малкият им син – Виктор. И тогава Ели започна да става невидима за майка си.

Всяка събота я чаках пред блока, а тя слизаше с раница и тъжни очи. Веднъж ми каза: „Мамо няма време за мен вече.“ Болеше ме повече, отколкото можех да призная.

Мария влезе в живота ни като светлина. Запознахме се на работа – тя беше счетоводителка, винаги усмихната и търпелива. Когато ѝ казах, че имам дъщеря, само се усмихна: „Децата са благословия.“

Първите месеци бяха трудни. Ели беше затворена, не говореше много. Мария ѝ купуваше книги, готвеше любимите ѝ палачинки, водеше я на театър. Постепенно ледът се стопи. Веднъж ги чух как се смеят в хола – Мария ѝ плетеше косата, а Ели разказваше за момчето, което харесва в училище.

Годините минаха. Ели завърши гимназия с отличие, приеха я в Софийския университет. Мария беше до нея на бала, държеше я за ръка и плачеше от радост. Аз съм свидетел – никога не съм виждал по-горда „мащеха“.

И сега… това. Поканите за сватбата пристигнаха миналата седмица. За мен – красиво изписана картичка с надпис „На най-добрия татко“. За Мария – нищо.

– Ели, тя ще се разбие от болка – опитах се да говоря спокойно. – Какво ти е направила?

– Не е истинската ми майка! – избухна тя изведнъж. – Никога няма да бъде! Не искам да се преструвам пред всички!

– А Катя? – попитах тихо. – Тя ще дойде ли?

– Да… тя е майка ми.

Тук вече не издържах. Станах рязко от стола и чашата ми с кафе падна на пода.

– Катя те остави! Забрави ли как плачеше всяка вечер? Кой те водеше на лекар? Кой стоеше до теб, когато имаше температура? Мария беше тази! А сега я изхвърляш като стара дреха!

Ели плачеше. Аз също.

На следващия ден Мария ме попита тихо:

– Какво става? Защо си толкова напрегнат?

Не можех да ѝ кажа истината веднага. Само я прегърнах. Тя разбра всичко без думи.

– Не ме боли за мен – каза тя вечерта, докато гледахме новините. – Боли ме за теб и за нея. Но ако това ще я направи щастлива…

Не можех да приема това. Взех телефона и набрах Катя.

– Катя, трябва да поговорим за Ели.

– Какво пак е станало? – гласът ѝ беше студен като зимен вятър.

– Не иска да покани Мария на сватбата си. Моля те… поговори с нея. Обясни ѝ какво значи благодарност.

Катя въздъхна тежко:

– Ти избра тази жена вместо мен. Сега си носи последствията.

– Не става дума за нас! Става дума за детето ни!

– Тя вече не е дете, Иван.

Затворих телефона с чувство на безсилие.

Дните до сватбата минаха като в мъгла. Мария се държеше достойно, но виждах как очите ѝ се пълнят със сълзи всеки път, когато чуе името на Ели.

В деня на сватбата стоях пред огледалото с костюма си и се чудех дали изобщо имам право да бъда щастлив баща.

Когато видях Ели в бялата рокля, сърцето ми се сви от гордост и болка едновременно.

След церемонията я прегърнах силно:

– Надявам се един ден да разбереш какво изгуби днес…

Тя ме погледна с празни очи и само кимна.

Сега седя сам в хола и слушам тишината. Мария е в спалнята, плаче тихо. А аз се питам: Кога децата ни забравиха какво значи благодарност? И колко още ще трябва да платим за грешките на миналото?