Отивам си, защото тя няма да ни остави на мира: История за майка, съпруга и син между два огъня

– Не си ми дъщеря и никога няма да бъдеш! – думите на свекърва ми, Мария, отекнаха в кухнята като гръм. Стоях пред нея с чаша чай в ръка, а ръцете ми трепереха толкова силно, че капки се разляха по покривката. Беше неделя сутрин, а аз отново се чувствах като натрапник в собствения си дом.

Мъжът ми, Петър, седеше на масата и се преструваше, че чете вестника. Знаех, че чува всяка дума, но както винаги, мълчеше. Синът ни, малкият Алекс, рисуваше на пода с цветни моливи и от време на време ме поглеждаше с онзи неразбиращ детски поглед.

– Мамо, стига! – опита се да възрази Петър, но гласът му бе слаб и несигурен.

– Не ми казвай какво да правя в моята къща! – изсъска Мария. – Ако не беше тя, всичко щеше да е наред. Откакто се появи тази жена, всичко се обърка!

Стиснах зъби. Бях свикнала с упреците ѝ – че не готвя достатъчно добре, че не чистя правилно, че не възпитавам Алекс както трябва. Но този път нещо в мен се пречупи.

– Мария, аз съм тук вече шест години. Опитвам се… – започнах тихо.

– Не ме интересува! – прекъсна ме тя. – Ти никога няма да бъдеш като майката на Петър. Тя беше истинска жена! Ти си просто… – махна с ръка и излезе от стаята.

Петър въздъхна тежко и остави вестника.

– Иване… – започна той, но аз го прекъснах.

– Не мога повече така. Не мога да живея между теб и майка ти. Всеки ден е една и съща битка.

Той ме погледна умолително:

– Ще свикне. Просто ѝ трябва време.

– Време? Шест години не са ли достатъчни? – гласът ми трепереше от гняв и отчаяние.

Тази сутрин беше само поредната сцена от нашия семеен театър. Всеки ден започваше с напрежение и завършваше със сълзи. Когато се омъжих за Петър, вярвах, че любовта ни ще бъде по-силна от всичко. Но никой не ме беше подготвил за това какво означава да живееш под един покрив със свекърва си в малък български град като Карлово.

Първите месеци след сватбата бяха като меден месец – докато Мария не се върна от село и не заяви, че ще живее с нас „докато има сили“. Оттогава домът ни стана бойно поле. Всяко мое действие се следеше под лупа: как пера дрехите на Петър, как приготвям мусака, дори как говоря с Алекс.

Една вечер, докато простирах прането на балкона, чух Мария да говори по телефона с някоя от съседките:

– Тая нашата Ивана… нищо не става от нея. Петър заслужаваше по-добра жена. Ама какво да се прави – младите вече не слушат родителите си…

Сълзите ми капеха по мокрите чаршафи. Чувствах се сама и безсилна. Опитвах се да говоря с Петър, но той все повтаряше:

– Мама е труден човек… Но е възрастна. Нека ѝ дадем време.

Времето минаваше, а аз все повече губех себе си. Започнах да избягвам дома си – работех до късно в книжарницата в центъра на града, само и само да не се прибирам навреме за вечеря. Алекс усещаше напрежението и често ме питаше:

– Мамо, защо баба винаги ти се кара?

Как да му обясня? Как да му кажа, че понякога любовта не е достатъчна?

Един ден, докато прибирах Алекс от детската градина, срещнах стара приятелка – Даниела.

– Иване! Как си? Изглеждаш уморена…

– Не спя добре напоследък – признах аз.

Тя ме погледна загрижено:

– Заради Мария ли е? Всички знаят колко е трудна…

Почувствах облекчение – поне някой разбираше през какво минавам.

– Мисля да си тръгна – прошепнах аз.

Даниела ме прегърна силно:

– Понякога трябва да мислиш първо за себе си и за детето…

Вечерта седнах срещу Петър в хола. Алекс вече спеше.

– Трябва да поговорим – казах твърдо.

Той ме погледна уморено:

– Пак ли за мама?

– Не мога повече така. Или тя си тръгва, или аз ще си тръгна с Алекс.

Петър замълча дълго. После каза тихо:

– Не мога да я изгоня… Тя е майка ми.

– А аз? Аз какво съм за теб? – попитах през сълзи.

Той не отговори.

На следващата сутрин събрах багажа си. Алекс ме гледаше объркано:

– Мамо, къде отиваме?

Прегърнах го силно:

– Отиваме някъде, където ще бъдем щастливи.

Мария стоеше на прага с кръстосани ръце и победоносен поглед. Петър стоеше зад нея – безмълвен и сломен.

Излязохме от дома им без да се обръщам назад. Сълзите ми капеха по бузите, но знаех, че правя правилното за себе си и за сина си.

Сега живея при сестра ми в Пловдив. Все още боли. Алекс често пита за баща си. Петър ми звъни понякога, но разговорите ни са кратки и пълни с мълчание.

Понякога нощем се питам: Дали можеше всичко да бъде различно? Дали някой ден ще намеря място, където миналото няма да ме преследва? А вие… бихте ли останали или бихте си тръгнали?