Къщата на баба – тежест или благословия?

– Не можеш да я оставиш сама, Мария! – гласът на майка ми беше остър, почти заповеднически. Стоях до прозореца в панелката си в Люлин и гледах как дъждът се стича по стъклото. В ръката ми телефонът тежеше като камък. – Баба ти остави къщата на теб. Сега е твой ред да се погрижиш за нея.

Сърцето ми се сви. Къщата в Копривщица – стара, с дървени греди и мирис на спомени – беше моето детство, но и моят кръст. След като дядо почина миналата зима, баба остана сама. Първо започна да забравя дреболии – къде е сложила очилата си, дали е заключила вратата. После забрави имената на съседите, а една вечер не можа да намери пътя до вкъщи от магазина.

– Мамо, аз имам работа тук, в София. Как ще се оправя? – опитах се да обясня, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Всички имаме работа, Мария. Но баба ти ти остави всичко – не само къщата, а и отговорността. Не можеш да я изоставиш.

Затворих телефона и се разплаках. Не бях готова за това. Бях на 34, работех като учителка по литература, едва свързвах двата края. Животът ми беше подреден между класната стая и малкия апартамент, който изплащах с кредит. А сега трябваше да зарежа всичко и да се върна в Копривщица?

Седмица по-късно вече бях там. Баба ме посрещна на прага с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

– Марийче, пак ли си дошла? – попита тя объркано.

– Да, бабо. Ще остана при теб за малко.

Вечерта седнахме край печката на дърва. Баба разказваше стари истории – как са празнували Великден навремето, как дядо ѝ подарил първата китка кокичета. Но после започна да пита къде е дядо и защо не идва да вечеря с нас. Сълзите ми капеха безшумно в чая.

Дните минаваха бавно. Сутрин ѝ помагах да се облече, готвех ѝ супа от коприва, която тя все забравяше да изяде. Вечер я приспивах като дете. Понякога се будеше посред нощ и ме викаше по име на майка ми.

Майка ми идваше рядко. Все намираше извинения – работа, болки в кръста, пазаруване. Един ден я попитах:

– Защо всичко пада върху мен? Ти си ѝ дъщеря!

– Аз си гледах моите родители, когато беше време – отвърна тя сухо. – Сега е твой ред.

Понякога усещах гняв към нея. Защо трябваше аз да жертвам младостта си? Защо никой не ме пита дали искам тази къща? Дали искам този живот?

Селото беше тихо през зимата. Само старците по улиците ме поздравяваха с „Добър ден, Марийче!“, сякаш времето беше спряло. Приятелите ми от София постепенно спряха да звънят. Единствено Петър – съседското момче от детството – идваше понякога да цепи дърва или да оправи покрива.

– Тежко ти е, а? – попита той една вечер, докато пиехме чай на двора.

– Не знам как ще издържа – признах си аз. – Чувствам се като затворник в собствената си съдба.

– Но ако не беше ти… кой друг? – каза той тихо.

В тези думи имаше истина, която ме болеше. Ако не аз, кой друг щеше да се грижи за баба? Майка ми? Брат ми, който живее в Германия и праща само пари по празниците?

Една сутрин баба падна в кухнята. Намерих я просната на плочките, с изплашени очи.

– Не мога повече така! – извиках през сълзи на майка ми по телефона. – Това не е живот! За никого!

– Може би трябва да я заведем в дом… – прошепна тя за първи път.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Дом? Да предам баба на чужди хора? Но какво друго можех да направя?

Седнах до леглото на баба същата вечер.

– Бабо… ако трябва да отидеш някъде, където ще се грижат за теб… ще ми простиш ли?

Тя ме погледна с мътните си очи и прошепна:

– Аз вече съм си тръгнала, Марийче… само тялото ми е тук.

Тогава разбрах: понякога любовта означава да пуснеш човека, когото обичаш. Да признаеш границите си.

Две седмици по-късно заведохме баба в дом за възрастни хора в Панагюрище. Оставих ѝ снимка от младостта ѝ и едно писмо: „Благодаря ти за всичко.“

Сега стоя сама в старата къща и слушам тишината. Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Кое е по-важно – дългът към семейството или правото на собствен живот?

А вие как бихте постъпили? Колко струва една къща срещу цената на личното щастие?