Никога не мислех, че ще спя в хотел, когато отида на гости на дъщеря си

— Мамо, не можеш да останеш у нас тази вечер. — Думите на дъщеря ми Елица паднаха като студен душ върху мен. Стояхме на прага на апартамента ѝ в Пловдив, а аз стисках куфара си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Мъжът ми, Стефан, стоеше до мен и гледаше в земята. Беше късен петък, валеше ситен дъжд, а ние бяхме пътували три часа от Сливен, за да видим единственото си дете.

— Как така не можем да останем? — гласът ми трепереше. — Нали ти самата ни покани за уикенда?

Елица се извърна към приятеля си, Димитър, който стоеше зад нея с кръстосани ръце. Той не каза нищо, само повдигна вежди и се усмихна леко, сякаш това беше някаква шега.

— Просто… така се случи — промълви тя. — Имаме гости довечера. Не е удобно.

В този момент почувствах как нещо се къса вътре в мен. Винаги съм вярвала, че домът на детето ми ще бъде и мой дом. Че винаги ще има място за нас, както и ние винаги сме имали място за нея. Спомних си как преди години тя идваше при нас посред нощ, когато имаше нужда от утеха или просто от топла супа.

— Добре — казах тихо. — Ще си намерим хотел.

Стефан ме хвана за ръката. Видях сълзи в очите му, макар че той никога не плаче. Тръгнахме по мокрия булевард, а дъждът се смесваше със сълзите по лицето ми. Не казахме нито дума до хотела.

Стаята беше малка и миришеше на прах. Седнах на леглото и се загледах в тавана. Стефан се опита да ме прегърне, но аз го отблъснах. Не бях ядосана на него — просто болката беше прекалено голяма.

— Какво направихме грешно? — прошепнах.

— Може би нищо — отвърна той. — Може би просто вече не сме част от живота ѝ така, както ни се иска.

На следващата сутрин се обадих на сестра ми Мария. Разказах ѝ всичко през сълзи. Тя въздъхна тежко:

— Не я оправдавам, но може би трябва да приемеш, че тя вече е пораснала и има свой живот.

— Но това е жестоко! — извиках. — Как може да изгони родителите си?

Мария замълча за миг:

— Може би има нещо, което не знаеш. Говори с нея спокойно.

Опитах се да го направя. Срещнахме се с Елица в едно кафене до Стария град. Тя изглеждаше напрегната.

— Мамо, разбирам, че си обидена — започна тя. — Но аз съм възрастна жена вече. Имам нужда от пространство. Димитър не се чувства удобно с вас у дома.

— А ти? — попитах тихо.

Тя сведе очи:

— И аз понякога имам нужда от почивка от всичко… от очакванията ви.

Почувствах се сякаш някой ме удря в стомаха. Толкова години сме жертвали всичко за нея — работили сме до късно, отказвали сме си почивки, за да ѝ платим образованието в София. А сега тя има нужда от почивка от нас?

Върнахме се в Сливен с натежали сърца. Разказахме историята на приятели и роднини. Половината ни подкрепиха — „Как може така!“, „Аз никога не бих изгонила майка си!“. Другите обаче ни упрекнаха:

— Ама вие какво очаквате? Децата имат свой живот! Не може вечно да сте центърът на вселената им!

Стефан започна да се затваря в себе си. Вечерите ни станаха тихи и мрачни. Аз не можех да спя — въртях се и мислех за Елица: дали я разбирам достатъчно? Дали сме я задушавали с любовта си? Или просто времената са такива?

Една вечер получих съобщение от нея: „Мамо, обичам ви. Просто ми трябва време.“

Плаках дълго над тези думи. Не знаех дали да се радвам или да страдам още повече.

Сега минаха три месеца оттогава. Не сме се виждали с Елица, само си пишем понякога. Чувствам празнота, която не мога да запълня с нищо друго.

Питам се: Кога децата ни спират да бъдат наши? И дали някога ще можем да приемем новите правила на любовта между родители и пораснали деца?

Какво бихте направили вие на мое място?