Майка ми избра нов мъж пред внуците си – как да простя това?

– Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! – гласът ми трепереше, докато стоях в кухнята, стиснала телефона толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Навън дъждът удряше прозорците, а в мен бушуваше буря, по-силна от всяка стихия.

– Мила, не го приемай така. И аз имам право на щастие – гласът ѝ беше спокоен, почти равнодушен, сякаш не разбираше какво причинява.

– Щастие? А ние? А твоите внуци? – почти изкрещях. Децата ми, Петър и Мария, се бяха сгушили на дивана в хола и слушаха с широко отворени очи. Те не разбираха всичко, но усещаха напрежението.

Майка ми, Елена, винаги беше била стълбът на нашето семейство. След като баща ми почина преди шест години, тя беше тази, която ни държеше заедно. Помагаше ми с децата, готвеше любимите им манджи, четеше им приказки вечер. Беше баба-мечта. Но всичко се промени, когато срещна Иван.

Иван беше вдовец от съседния блок. Запознаха се на пазара, докато избираха домати. Отначало не обърнах внимание на техните разходки и разговори. Радвах се, че майка ми има компания. Но когато започна да прекарва все повече време с него и по-малко с нас, тревогата ме загложди.

– Мамо, не мислиш ли, че прибързваш? – попитах я една вечер, докато миехме чиниите заедно.

– Животът е кратък, Яна. Не искам да го прекарам сама – отвърна тя и ме погледна с онзи поглед, който не търпи възражения.

Но аз не бях готова да я пусна. Не и след всичко, което преживяхме заедно. Не и когато децата ми имаха нужда от нея повече от всякога.

Когато ми каза по телефона, че ще се омъжи за Иван и ще се премести при него в Пловдив, сякаш някой издърпа килима изпод краката ми.

– Ами ние? – прошепнах. – Кой ще взима Мария от детска градина? Кой ще гледа Петър, когато съм на работа до късно? Кой ще ни прави баница за Коледа?

– Ще се справите. Време е да пораснеш, Яна – каза тя тихо.

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Винаги съм се чувствала като дете до нея – дори сега, на 35 години, с две деца и ипотека на главата си. Тя беше моят пристан. А сега ме изоставяше.

Седмици наред се карахме. Иван беше виновен за всичко в моите очи. Обвинявах го пред приятелките си:

– Представяш ли си? На 62 години да зарежеш внучетата си заради някакъв мъж! Какво ще кажат хората?

– Яна, тя има право на любов – опитваше се да ме успокои най-добрата ми приятелка Деси.

– А ние? Ние не сме ли ѝ достатъчни?

Децата усещаха напрежението. Мария започна да плаче всяка вечер преди лягане:

– Мамо, кога баба пак ще ни чете приказки?

Не знаех какво да ѝ кажа. Петър се затвори в себе си и започна да рисува тъжни картинки – баба му с куфар в ръка.

В деня на сватбата отказах да отида. Майка ми плака по телефона:

– Яна, моля те…

– Не мога! – прекъснах я и затворих.

След това седмици наред не си говорихме. Чувствах се предадена и сама. Дори Коледа мина без нея – за първи път откакто се помня.

Една вечер Иван ми се обади:

– Яна, знам, че ме мразиш. Но майка ти страда. Моля те, не я наказвай така.

– Тя ни изостави! – изкрещях през сълзи.

– Не ви е изоставила. Просто избра и себе си за първи път от много години.

Тези думи ме накараха да се замисля. Дали наистина бях егоистична? Дали майка ми нямаше право на щастие?

Седмица по-късно получих писмо от нея:

„Яна, обичам ви повече от всичко. Но и аз съм човек. И аз имам нужда от любов и топлина. Не съм те изоставила – просто започвам нов етап от живота си. Надявам се един ден да ми простиш.“

Дълго държах писмото в ръце и плаках. Спомних си всички моменти с нея – хубави и лоши. Спомних си как ме учеше да карам колело в парка „Заимов“, как ме държеше за ръка първия учебен ден на Мария…

Може би беше време да я пусна. Може би трябваше да приема, че родителите ни са хора със свои мечти и страхове.

Но болката остана. Все още не знам дали мога да ѝ простя напълно.

Понякога се питам: Кога е редно да избереш себе си пред семейството? И дали някога ще спрем да очакваме родителите ни винаги да са до нас?