Един ден мъжът ми падна в двора: Животът ми се превърна в кошмар, но не мога да го оставя

– Недей да ме гледаш така, Мария. Не съм дете! – гласът на Петър беше пресипнал, но в него още се усещаше онази твърдост, която някога ме караше да се чувствам защитена. Сега обаче, докато го вдигах от влажната пръст в двора, ръцете ми трепереха не само от усилие, а и от страх.

Преди три месеца животът ни беше обикновен – сутрин Петър ставаше пръв, палеше печката и ми правеше кафе. После излизаше да нагледа кокошките и да подреди дървата. Аз се шегувах, че без него къщата ще се разпадне. А сега… Сега той лежи на дивана по цял ден, а аз тичам между кухнята, аптечката и леглото му. Всяка вечер се моля да не се задави в съня си или да не получи още един пристъп.

– Моля те, Петре, не се инати. Трябва да вземеш лекарствата – настоявах аз, докато му подавах чашата с вода.
– Не искам повече хапчета! Само ме замайват… – отвърна той и обърна глава.

В този момент усетих как гневът и отчаянието се смесват вътре в мен. Исках да извикам: „А на мен кой ще ми даде хапче за болката?“ Но преглътнах. Вече не бях съпруга – бях болногледачка. Дните ми минаваха в грижи: сменях му памперсите, миех го, хранех го с лъжица. Понякога нощем се будех от собствените си сълзи и се питах: „Докога ще издържа?“

Синът ни Георги живее в София. Обажда се веднъж седмично:
– Мамо, как е татко?
– Същото е, Георги. Не е добре.
– Ще дойда уикенда, обещавам.

Но уикендите идват и си отиват. Георги има две малки деца и жена му работи на две места. Не го виня. Знам какъв е животът в столицата – бързаш, тичаш, нямаш време дори за себе си. Но понякога ми се иска просто да чуя: „Мамо, как си ти?“

Съседката ми Дора често минава през оградата:
– Марийче, пак ли сама всичко вършиш? Ела поне на кафе да си починеш малко.
– Не мога, Доре. Ако го оставя сам за пет минути, може пак да падне.
– Ами социалните? Не може ли някой да идва?
– Идва една жена веднъж седмично за час-два. Но това е нищо…

Дора въздъхва и ме прегръща през рамо. Понякога си мисля дали не греша – дали не трябва да го оставя в дом за възрастни. Но после виждам погледа на Петър – онзи поглед, който казва: „Не ме изоставяй.“

Веднъж през нощта той ме хвана за ръката:
– Мария… ако ти омръзна… ако не можеш повече…
– Не говори така! – прекъснах го рязко.
– Аз съм ти в тежест…
– Ти си моят живот! – изкрещях през сълзи.

Но дълбоко в себе си знаех истината – вече не живея, а оцелявам. Всеки ден е борба със собствената ми вина: че понякога ми се иска всичко това да свърши; че понякога се ядосвам на Петър за болестта му; че понякога завиждам на жените от селото, които ходят на хорото или пият кафе на площада.

Преди месец дойде кметицата:
– Мария, трябва да помислиш за себе си. Ако ти се сринеш, кой ще гледа Петър?
– Не мога да го оставя…
– Никой не казва да го изоставиш. Но имаш право на помощ!

Започнах да ходя веднъж седмично при психолог в града. Първия път плаках цял час:
– Чувствам се виновна… Чувствам се като затворник в собствения си дом…
Психоложката само кимаше и ми подаваше кърпички:
– Това е нормално, Мария. Ти си човек, не машина.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам как луната осветява празния двор. Спомням си как Петър ме учеше да карам колело тук, как играехме с Георги на топка… Сега дворът е тих и пуст. Само сенките ни са останали.

Веднъж Георги дойде неочаквано:
– Мамо… изглеждаш уморена.
– Добре съм – излъгах аз.
Той седна до мен и ме прегърна:
– Ако искаш… можем да намерим дом за татко. Ще ти е по-леко.
Погледнах го с ужас:
– Не! Докато мога – ще го гледам тук!

Знам, че някой ден няма да имам сили. Знам, че може би ще трябва да направя този избор. Но засега всяка сутрин ставам и започвам отначало – заради Петър, заради себе си, заради спомените ни.

Понякога се чудя: Къде свършва любовта и започва саможертвата? Дали някой друг би издържал на моето място? Или всички ние просто носим кръста си по свой начин? Споделете – какво бихте направили в моята ситуация?