Тайните на съпруга ми: Истината за един скрит дълг

— Какво е това, Даниел? — гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си банковото извлечение. Сърцето ми биеше лудо, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен с отчаяние. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките на нашия квартал в Люлин, а в кухнята миришеше на изстинало кафе и неразрешени проблеми.

Даниел стоеше до прозореца, с гръб към мен. Не каза нищо. Само стисна юмруци и продължи да гледа навън, сякаш там щеше да намери отговорите, които аз търсех.

— Защо изпращаш пари на Мария? — настоях, вече почти крещях. — Това е заем, Даниел! Всеки месец! Какво още криеш от мен?

Той се обърна бавно, с уморени очи. — Не е това, което си мислиш, Ива. Просто… тя има нужда от помощ. Не мога да я оставя така.

— Не можеш да я оставиш? А мен можеш ли да оставиш? — думите ми излетяха като куршуми. — Това са нашите пари! Нашите планове! Какво ще кажеш на дъщеря ни, когато няма да можем да й купим нови обувки за първия учебен ден?

Мълчанието му беше по-страшно от всяка лъжа. В този момент осъзнах, че не познавам човека, с когото съм живяла последните шест години. Винаги съм вярвала, че доверието е основата на всяка връзка, но сега тази основа се разпадаше под краката ми.

Върнах се в спалнята и затворих вратата след себе си. Седнах на леглото и се загледах в снимката на нощното шкафче — аз, Даниел и малката ни дъщеря Виктория, усмихнати на плажа в Созопол. Тогава всичко изглеждаше толкова просто. Но сега…

Вечерта премина в тягостно мълчание. Даниел се опита да говори с мен, но аз не можех да го слушам. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Защо го прави? Обича ли я още? Ами ако тя го изнудва? Или просто не може да се откъсне от миналото си?

На следващия ден отидох на работа като призрак. Колежката ми Петя забеляза, че не съм на себе си.

— Иве, какво става? — попита тя, докато си сипвах кафе в кухнята на офиса.

— Не знам дали мога да говоря за това… — прошепнах.

— Знаеш, че можеш да ми се довериш. — Петя винаги е била до мен, още от студентските години във Велико Търново.

Разказах й всичко. Тя ме изслуша внимателно и накрая каза:

— Може би трябва да поговориш с Мария. Да разбереш истината от първа ръка.

Идеята ме ужасяваше, но знаех, че е права. След работа намерих Мария във фейсбук и й писах. Срещнахме се в малко кафене до НДК. Тя изглеждаше уморена, по-стара от спомените ми за нея.

— Здравей, Ива. — гласът й беше тих, почти виновен.

— Здравей. — седнах срещу нея и се опитах да не показвам колко съм разстроена. — Знам за заема. Искам да разбера защо Даниел ти помага тайно.

Мария въздъхна тежко.

— Не съм го молила за това. След развода ми остана дълг, който не мога да изплатя сама. Даниел настоя да ми помогне. Казах му да ти каже, но той… явно не е имал смелост.

— А защо не ми каза ти? — попитах аз, усещайки как гневът ми се смесва с тъга.

— Не исках да се бъркам във вашия брак. Знам, че не е лесно да приемеш миналото на другия…

Върнах се у дома още по-объркана. Даниел ме чакаше в хола, с тъмни кръгове под очите.

— Ива, съжалявам. Не исках да те нараня. Просто… чувствам се отговорен за Мария. Тя няма никого. А аз… не мога да я оставя да потъне.

— А мен? А Виктория? — гласът ми беше пресипнал. — Ние не сме ли ти достатъчни?

— Вие сте всичко за мен! — извика той. — Но ако не помогна на Мария, ще се чувствам като предател. Не мога да избягам от миналото си.

— Но ти предаде нас! — сълзите ми потекоха по бузите. — Не можеш да живееш в миналото и да очакваш бъдещето да се случи само.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Виктория усещаше, че нещо не е наред. Започна да се затваря в себе си, да пита защо мама и тате не си говорят. Сърцето ми се късаше всеки път, когато я гледах.

Една вечер седнахме тримата на масата. Даниел ме хвана за ръката.

— Ива, ще спра да помагам на Мария. Ще намерим начин да й помогнем заедно, ако ти искаш. Но повече няма да крия нищо от теб. Обещавам.

Погледнах го дълго. В очите му видях болка, вина и любов. Не знаех дали мога да му простя напълно, но знаех, че трябва да опитам — заради Виктория, заради нас.

Сега, когато всичко излезе наяве, се питам: Може ли доверието да се възстанови след такава лъжа? Или белезите остават завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?