Когато любовта идва късно: Между сърцето и дъщерята

– Мамо, не мога да повярвам, че си толкова наивна! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше от гняв, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме една срещу друга в малката кухня на панелката в „Люлин“, а между нас се стелеше нещо по-гъсто от въздуха – недоизказаните страхове и болки.

– Вики, моля те, не го съди така. Не го познаваш… – опитах се да прозвуча спокойно, но гласът ми издаваше колко съм разклатена.

– Не го познавам? Мамо, ти го познаваш от два месеца! Как можеш да вярваш на човек, който се появи от нищото и веднага започна да ти говори за бъдеще? – тя се обърна рязко и излезе от кухнята, тръшкайки вратата след себе си.

Останах сама, облегната на кухненския плот, с ръце, които трепереха. В този момент се почувствах по-стара от годините си. На 57 години, с един развод зад гърба си, с години самота и безброй вечери, в които единствената ми компания беше телевизорът и спомените за по-добри времена.

Когато срещнах Стефан, не вярвах, че нещо подобно може да ми се случи. Беше обикновен ден – пазарувах на Женския пазар, когато той ме заговори. Първо се засмях на шегата му за доматите, после се улових, че се смея на себе си. Разговорът ни продължи над кафе в близкото кафене. Беше внимателен, слушаше ме, а очите му бяха топли и честни. Или поне така ми се струваше.

Стефан беше вдовец, работил цял живот като шофьор на автобус. Разказваше ми за дъщеря си, която живее в Германия, за самотата след смъртта на жена му, за това как е трудно да започнеш отначало, когато всички около теб са свикнали да те виждат като „самотния човек от петия етаж“.

Първите ни срещи бяха като глътка въздух. За първи път от години се чувствах жива. Смеех се, готвех с желание, дори започнах да се грижа повече за себе си. Колежките ми в читалището забелязаха промяната. „Галина, сияеш!“, казваха ми. А аз се усмихвах и тайно се надявах, че това няма да свърши.

Но Виктория не споделяше радостта ми. Още от първия път, когато ѝ разказах за Стефан, тя се намръщи. „Мамо, не се ли страхуваш?“, попита ме. „Хората на тази възраст рядко се променят. Какво знаеш за него?“

Опитах се да я убедя, че всичко е наред. Поканих Стефан на вечеря у дома. Той беше мил, донесе цветя, опита се да разчупи леда с шеги. Но Виктория беше ледена. След вечерята го изпратих до асансьора, а когато се върнах, тя ме чакаше с кръстосани ръце.

– Мамо, нещо не ми харесва в него. Прекалено е мил, прекалено е внимателен. Не ти ли се струва странно?

– Вики, не всеки човек е лош. Може би просто е самотен като мен.

– Или просто иска нещо от теб. Пари, жилище… Мамо, моля те, бъди внимателна!

Тези думи заседнаха в мен като трън. Започнах да се съмнявам във всичко – в Стефан, в себе си, в способността си да преценявам хората. Всяка негова дума започна да ми звучи като реплика от сценарий. Започнах да го изпитвам с въпроси, да го наблюдавам тайно. Той усещаше промяната и една вечер, докато вървяхме по „Витошка“, ме спря и ме погледна сериозно.

– Галя, какво става? Отдръпваш се от мен. Ако не искаш да бъда част от живота ти, кажи ми.

– Не е така… Просто… Дъщеря ми се тревожи за мен. Казва, че може би имаш скрити мотиви.

Той се засмя горчиво.

– Ако исках нещо от теб, щях да ти го кажа. Аз съм на 62, имам пенсия, имам си апартамент. Не търся подслон или издръжка. Просто искам да не съм сам.

Тези думи ме разтърсиха. Защо беше толкова трудно да повярвам, че някой може да ме обича просто така? Защо гласът на Виктория беше по-силен от собствения ми копнеж за щастие?

Седмици наред живеех между два свята – този на майката, която иска да защити дъщеря си от разочарованията на живота, и този на жената, която иска да обича и да бъде обичана. Виктория ставаше все по-отчуждена. Започна да идва по-рядко, да ми звъни само по работа. Стефан усещаше напрежението и започна да се отдръпва.

Една вечер, след поредния скандал с Виктория, седнах сама на балкона. Гледах светлините на София и се питах: заслужавам ли щастие? Или съм длъжна да се откажа от себе си в името на мира в семейството?

На следващия ден реших да поговоря открито с Виктория. Поканих я на кафе в любимото ни заведение до НДК. Тя дойде, но беше напрегната.

– Вики, знам, че се тревожиш за мен. Но аз съм възрастна жена. Имам право да взимам решения за живота си. Не искам да живея в страх и съмнения. Искам да бъда щастлива. Моля те, опитай се да ме разбереш.

Тя ме погледна дълго, после въздъхна.

– Мамо, просто се страхувам да не те изгубя. Ти си всичко, което имам.

Прегърнах я. За първи път от месеци се почувствах разбрана. Не знам как ще се развият нещата със Стефан. Може би ще се окаже, че Виктория е права. Може би ще се окаже, че любовта наистина идва късно, но е истинска.

Но си задавам въпроса: имаме ли право да се отказваме от щастието си заради страховете на другите? Или трябва да се научим да обичаме и себе си, дори когато това боли?

Какво бихте направили вие на мое място? Ще послушате ли сърцето си или ще се доверите на семейството си?