Вярата, която ме спаси: Как молитвата ми даде сили, когато жена ми беше между живота и смъртта

– Господи, не я взимай! – прошепнах, докато стисках ръката ѝ в линейката. Мирослава беше бледа като платно, очите ѝ се затваряха, а аз усещах как светът ми се разпада. Сърцето ми биеше лудо, а в гърдите ми се бореха страх и отчаяние. Никога не съм вярвал, че ще дойде ден, в който ще се моля така отчаяно.

Всичко започна една обикновена сряда вечер. Мирослава се прибра от работа по-уморена от обикновено. „Май нещо съм настинала,“ каза тя и се усмихна криво, докато слагаше чиниите на масата. Децата – Калина и Борис – тичаха около нас, а аз се опитвах да ги укротя. Не обърнах внимание на сянката в очите ѝ.

По-късно през нощта я чух да стене в банята. Когато влязох, беше свита на пода, стиснала корема си. „Боли ме… не мога да дишам,“ изхлипа тя. Паниката ме заля като вълна. Хванах телефона и извиках бърза помощ. Докато чакахме линейката, държах ръката ѝ и шепнех: „Ще се оправиш, Миро, чуваш ли? Не ме оставяй!“

В болницата всичко се случи като в кошмарен сън. Лекарите я поеха веднага. „Подозираме перфорация на язва,“ каза младият хирург – д-р Георгиев. „Трябва спешно да оперираме.“

Останах сам в коридора, стиснал якето ѝ в ръце. Миризмата на дезинфектант и приглушените стъпки на сестрите ме караха да се чувствам още по-безпомощен. Обадих се на майка ѝ – леля Станка – и тя пристигна след половин час, разплакана и трепереща.

– Божичко, защо на нашето дете? – хлипаше тя.
– Ще се оправи, ще видиш – казах, но гласът ми звучеше кухо.

Часовете минаваха бавно. В коридора се появиха и родителите ми – татко Иван и мама Мария. Всички седяхме мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли и страхове.

В един момент не издържах. Излязох навън пред болницата, седнах на студената пейка и зарових лице в ръцете си. Никога не съм бил особено религиозен – ходех на църква само по Великден и Коледа, но тогава… тогава започнах да се моля. Не знаех какво точно казвам – думите сами излизаха от устата ми:

– Господи, ако ме чуваш… моля те, спаси я! Не мога без нея. Децата имат нужда от майка си. Аз имам нужда от нея. Моля те…

Сълзите ми капеха по дланите. Чувствах се малък и безсилен пред съдбата. В този миг разбрах колко много значи Мирослава за мен – не само като съпруга, а като приятел, опора, майка на децата ни.

Върнах се вътре и заварих леля Станка да брои броеницата си.
– Само Господ може да помогне сега – прошепна тя.
– Молиш ли се?
– Да… моля се за чудо.

Седнах до нея и за първи път от години хванах броеницата. Започнах да повтарям „Отче наш“ тихо, почти без глас. В този момент почувствах някакво странно спокойствие – сякаш някой ме прегърна невидимо.

След три часа чакане излезе д-р Георгиев. Лицето му беше уморено, но очите му светеха.
– Операцията мина успешно. Състоянието ѝ е стабилно, но следващите 24 часа са критични.

Паднах на колене пред него:
– Благодаря ви! Благодаря ви!

Върнах се при децата вкъщи призори. Калина ме прегърна силно:
– Тате, мама ще се оправи ли?
– Ще се оправи, слънце мое – казах и за първи път от дни казах истината.

Следващите дни бяха изпитание за всички ни. Мирослава беше в реанимация, а аз всеки ден стоях пред стъклената врата и се молех. Понякога идваше отец Николай от кварталната църква и ми носеше свещица:
– Вярата прави чудеса, синко – казваше той.

Виждах как хората около мен също страдат – една баба чакаше новини за внучето си след катастрофа; един мъж плачеше за жена си с инфаркт; всички ние бяхме свързани от болката и надеждата.

На петия ден Мирослава отвори очи. Беше слаба и бледа, но усмивката ѝ беше най-красивото нещо на света.
– Здравей… – прошепна тя.
– Здравей, любов моя! – сълзите ми пак потекоха.

Днес всичко е различно. Още усещам страха от онази нощ, но вече знам какво е истинска вяра. Научих се да благодаря за всеки ден с любимите хора. Молитвата ми даде сили да премина през ада и да изляза по-силен.

Понякога вечер сядам до леглото на Мирослава и я гледам как спи спокойно. Питам се: Дали щях да намеря сили без вярата? Колко често забравяме да благодарим за това, което имаме?

А вие… вярвате ли в чудеса?