Когато мечтата за дом се превърне в капан: Историята на една снаха, изгубила себе си между стените на семейния апартамент

— Не може така! — гласът ми трепереше, докато стоях пред вратата на банята, а Ивайло се опитваше да ме успокои. — Не може всяка сутрин да се караме за това кой кога ще влезе! Тук няма място за трима възрастни хора, Ивайло! Не издържам повече!

Той въздъхна тежко и погледна към мен с онзи уморен поглед, който познавах до болка. — Моля те, Мария, не започвай пак. Майка ми е възрастна жена, няма къде да отиде. Още малко търпение…

Още малко търпение. Десет години вече повтарях тази мантра, докато плащахме ипотеката на двустайния апартамент в Люлин. Когато подписвахме договора в банката, Станка — свекърва ми — обеща, че ще се изнесе веднага щом изплатим последната вноска. „Ще си намеря стая под наем или ще отида при сестра си в Пловдив“, каза тогава. Повярвах ѝ. Ивайло също. Но ето ни тук — три години след последната вноска, а тя все още спи на дивана в хола и всяка сутрин се караме за банята, за кухнята, за телевизора.

Вечерите ни се превърнаха в ритуал на мълчание. Ивайло гледаше новините с майка си, а аз се затварях в спалнята с книга, преструвайки се, че чета. Истината е, че просто не исках да слушам как тя го пита дали съм сготвила достатъчно солено или защо не съм изчистила праха под секцията. Понякога я чувах как шепне: „Едно време жените не бяха такива…“

Преди две години опитах да говоря с нея. Беше неделя сутрин, Ивайло беше излязъл до магазина. Станка седеше на масата и белеше картофи.

— Госпожо Станка… — започнах плахо. — Знаете, че вече изплатихме апартамента. Може би е време да помислите за нещо свое…

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ предложила да скочи от балкона.

— Къде да отида, ма момиче? На улицата ли? Ти искаш ли майка ти да спи по квартири?

— Не… Просто… — думите заседнаха в гърлото ми.

— Аз ви помагах! Гледах детето, когато беше малък! Готвя ви! Пера ви! — гласът ѝ се изви като камшик.

— Знам… Благодаря ви…

— Няма защо! — отсече тя и захвърли картофа в мивката.

Оттогава не сме говорили по темата. Но напрежението растеше като плесен по стените — невидимо, но задушаващо.

С времето започнах да усещам как губя себе си. Интимността между мен и Ивайло изчезна. Вечер той заспиваше пред телевизора до майка си, а аз лежах сама в спалнята и броях пукнатините по тавана. Понякога се чудех дали ако просто си тръгна, някой ще забележи.

Приятелките ми не разбираха напълно. „Е, свекърва ти е възрастна жена, ще си отиде някой ден“, казваше Галя. „Търпи още малко.“ Но колко е „малко“? Колко време човек може да живее като гост в собствения си дом?

Една вечер се прибрах по-рано от работа и ги заварих двамата да вечерят без мен. На масата имаше само две чинии.

— О, Мария, не знаехме кога ще се върнеш — каза Станка без да ме погледне.

Ивайло мълчеше.

Тогава не издържах:

— Това вече не е моят дом! — извиках през сълзи и се затворих в банята.

На следващия ден Ивайло опита да говори с мен:

— Моля те… Не искам да избирам между теб и майка ми.

— Но аз вече избрах между себе си и всички вас — прошепнах аз.

Започнах да прекарвам повече време навън — разходки из Южния парк, дълги часове в библиотеката, дори уроци по рисуване. Всичко, само и само да не се прибирам рано вечерта.

Един ден получих съобщение от майка ми: „Мария, кога ще дойдеш на гости? Липсваш ни.“

Тогава осъзнах колко съм се отчуждила от всички близки хора заради този апартамент и тази битка за пространство и уважение.

Веднъж събрах смелост и казах на Ивайло:

— Ако не намерим решение скоро… ще трябва аз да си тръгна.

Той ме погледна така, сякаш го бях ударила.

— Не можеш да го направиш…

— Мога. И ако трябва — ще го направя.

Станка чу разговора ни и вечерта дойде при мен в кухнята:

— Мария… Не искам да ви разделям. Но се страхувам сама…

Погледнах я — за първи път видях страха в очите ѝ, не само желязната воля.

— Всички сме сами тук — казах тихо.

Сега седя до прозореца и гледам как дъждът блъска по стъклото. Чудя се: колко жени като мен живеят така? Колко още ще търпим преди да поискаме своето място под слънцето?

А вие… бихте ли останали или бихте си тръгнали?