„Не съм просто чистачка!“ – Моята битка за уважение и мечти в брака с Марин

– Пак ли не си измила прозорците? – гласът на Марин прониза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката с ръце, напукани от препаратите, и гледах през замъгленото стъкло към двора. В този момент не издържах повече.

– Марине, не съм само чистачка! – думите ми излязоха по-остри, отколкото очаквах. Той се обърна рязко, сякаш го бях ударила.

– Какво каза? – очите му се присвиха. – Ако не ти харесва, можеш да си ходиш при майка си!

Стиснах зъби. Толкова пъти бях чувала тази реплика, че вече не ме плашеше. Но този път нещо в мен се пречупи. Спомних си как преди десет години, когато се оженихме, мечтаех да стана учителка по литература. Обичах книгите, обичах да разказвам истории. Но след като се роди Даниела, а после и малкият Сашко, всичко се промени. Марин настояваше да остана вкъщи: „Децата имат нужда от майка си, а аз ще нося парите.“

Годините минаваха в пране, готвене и чистене. Вечер, когато всички заспиваха, изваждах старите си тетрадки и пишех стихове на светлината на нощната лампа. Но сутрин ги прибирах дълбоко в шкафа, сякаш се срамувах от тях.

– Мамо, защо си тъжна? – попита ме веднъж Даниела, докато сгъвах дрехите ѝ.

– Не съм тъжна, слънце – излъгах я и я прегърнах. Но тя ме погледна с онзи детски поглед, който вижда всичко.

Веднъж на събрание в училището на Даниела учителката ѝ – госпожа Иванова – ме попита:

– Госпожо Георгиева, вие работите ли нещо?

Погледнах към Марин, който стоеше до мен с ръце в джобовете.

– Тя си е вкъщи – отговори той вместо мен. – Гледа децата и къщата.

Усетих как бузите ми пламват от срам. Защо никой не виждаше колко е трудно да бъдеш майка и домакиня? Защо всички приемаха това за даденост?

Една вечер, докато Марин гледаше мача с приятели в хола, се осмелих да му кажа:

– Искам да започна работа на половин ден в библиотеката.

Той се засмя:

– Кой ще ти гледа децата? Кой ще готви? Забрави! Ти си имаш работа тук.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках децата да ме видят слаба. Но вътре в мен нещо започна да расте – гняв, разочарование и… надежда.

Започнах тайно да ходя на литературния клуб в читалището всяка сряда вечер. Казвах на Марин, че отивам на родителска среща или че Даниела има репетиция за училищния концерт. Там срещнах други жени като мен – с мечти, които са били заровени под купища пране и мръсни чинии.

Една вечер прочетох свое стихотворение пред групата. Ръцете ми трепереха, но когато свърших, всички ръкопляскаха. Почувствах се жива за първи път от години.

Вкъщи обаче напрежението растеше. Марин започна да подозира:

– Къде ходиш всяка сряда? Да не си намерила любовник?

– Не съм намерила любовник – отвърнах тихо. – Намерих себе си.

Той избухна:

– Себе си? Ти си майка и съпруга! Това ти е работата!

– Не! Аз съм повече от това! – извиках за първи път в живота си.

Децата чуха скандала и се разплакаха. Прегърнах ги и им прошепнах:

– Мама ви обича. Но мама има нужда и от своите мечти.

На следващата сутрин Марин не ми проговори. Денят мина в ледено мълчание. Вечерта седнах до него на дивана:

– Марине, ако ме обичаш, ще уважаваш това, което съм. Искам да работя. Искам да пиша. Искам децата ни да видят майка си щастлива.

Той ме изгледа дълго:

– Не знам дали мога да приема това…

– Тогава ще трябва да решиш какво искаш – казах спокойно.

След седмица той започна да ми помага вкъщи – първо неохотно, после все по-често. Видя как Даниела се гордее с мен, когато спечелих награда за разказ в читалището. Видя как Сашко ме прегръща и казва: „Мамо, ти си най-добрата!“

Сега работя на половин ден в библиотеката и водя литературни работилници за деца. Марин още свиква с новото ни ежедневие, но вече ме гледа с други очи.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на собствените си мечти? Кога ще повярваме, че заслужаваме повече от ролята на невидима чистачка?