„Моля ви, не идвайте без предупреждение“ – думите, които промениха всичко

„Моля ви, не идвайте без предупреждение.“

Тези думи още кънтят в ушите ми, докато стоя на прага с тенджерата гореща пилешка супа. Парите се вдигат под капака, а аз усещам как сърцето ми се свива. Снахата ми, Мария, стои боса на прага, с малкия Даниел на ръце. Очите ѝ са уморени, но гласът ѝ е спокоен. Не повишава тон, не ме гони, но думите ѝ режат по-дълбоко от всяка караница.

– Мамо Лиляна, моля ви… Просто ми е трудно, когато идвате изведнъж. Не знам кога ще съм готова за гости… – казва тя тихо и леко отмества погледа си.

Стоя като вцепенена. В ръцете ми супата тежи повече от всякога. Винаги съм вярвала, че домът на сина ми е и мой дом. Че мога да дойда, когато поискам – както майка ми идваше при мен навремето. Но времената явно са други.

– Аз… само исках да ви донеса супа. Знам, че си уморена с бебето… – опитвам се да се усмихна, но устните ми треперят.

Мария поема супата с благодарност, но не ме кани да вляза. Стоя на прага, а вратата между нас е наполовина отворена – наполовина затворена. Чувствам се като натрапник.

Връщам се у дома си пеша. По пътя сълзите ми се стичат по бузите. Как стана така? Кога станах излишна? Винаги съм помагала – гледах Даниел, когато Мария беше в болницата; готвех за тях; чистех им апартамента преди празници. А сега…

Вечерта звъня на сина си Петър.

– Мамо, моля те… Мария е много изморена. Иска малко спокойствие. Не е нищо лично – казва той.

– Но аз съм ти майка! – избухвам аз. – Как мога да съм чужда в твоя дом?

– Не си чужда, просто… трябва да уважаваме личното им пространство. Вече имаш внуче, не сме само ние двамата…

Затварям телефона със свито сърце. Спомням си как майка ми идваше у нас без предупреждение – носеше мекици или компот от праскови. Никога не съм я гонила. Защо сега е различно?

Дните минават тежко. Седя сама в апартамента си в Люлин и гледам снимките на Даниел по телефона. Питам се дали съм прекалявала с грижите си. Дали съм задушавала Мария? Дали съм била твърде настоятелна?

Съседката ми Иванка ме вижда на пейката пред блока.

– Лили, защо си така замислена?

– Остарях, Иване… Вече никой не ме иска у дома си.

– Глупости! Снахите са такива… Моята също не ме искаше първите години. После сама започна да ме търси.

– Ами ако никога не ме потърси? Ако Даниел порасне и не ме познава?

Иванка ме потупва по рамото.

– Дай им време. Младите са различни сега.

Но времето минава бавно. Петър рядко ми звъни. Мария пише по Вайбър само „Благодаря за супата“. Не ме канят на гости. На рождения ден на Даниел получавам покана – „от 16 до 18 часа“. Всичко е под контрол, всичко е по график.

На празника сядам в ъгъла и гледам как Мария раздава тортата. Тя е добра майка – внимателна, търпелива. Но между нас има стена. Опитвам се да заговоря:

– Мария, ако имаш нужда от помощ…

– Благодаря, Лиляна, ще ти пиша, ако нещо стане – казва тя учтиво.

Чувствам се като гостенка в собствения си живот.

Една вечер Петър идва сам при мен.

– Мамо, знам че ти е трудно… Но Мария има нужда от пространство. Тя не е като теб или баба – обича да планира всичко. Не иска да те обижда.

– А аз? Аз къде съм в този план? – питам го през сълзи.

Той ме прегръща неловко.

– Ти винаги ще си ни майка… Просто трябва да се научим да живеем по нов начин.

Замислям се дълго след това. Може би наистина трябва да се променя. Да дам свобода на младите. Но как да спра да бъда майка? Как да приема, че вече не съм нужна така, както преди?

Сега все по-често стоя сама у дома и чакам телефонът да звънне. Понякога Мария пише: „Може ли да дойдеш утре за час-два?“ Тогава отивам – с радост и болка едновременно.

Питам се: Кога семейството стана толкова дистанцирано? Кога любовта започна да се измерва с уговорки и графици? И дали някога ще мога пак да се почувствам у дома си в дома на сина си?