Когато дойде сметката за сватбата: Любовта под изпитание
– Петре, не мога да повярвам, че майка ми каза това! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона в ръка. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките в Люлин, а аз стоях на балкона и гледах как децата играят долу. Вътре в мен бушуваше буря.
Петър стоеше до мен, мълчалив, с ръце в джобовете. – Мария, знаеш, че не е лесно за тях. Но и за нас не е.
Преди три месеца всичко изглеждаше като сбъдната мечта. След осем години заедно, Петър ми предложи брак на Витоша, докато снегът тихо се сипеше около нас. Родителите ми – Иван и Катя – обещаха да поемат разходите по сватбата. „Това е нашият подарък за вас“, каза майка ми тогава с усмивка.
Но когато дойде сметката от ресторанта – 12 000 лева, плюс още толкова за фотограф, музика, украса и роклята – родителите ми ме повикаха на разговор. Баща ми седеше на масата с наведена глава.
– Миме, не можем да дадем тези пари. Не знаехме, че ще е толкова скъпо. Съжаляваме…
Светът ми се срина. Вече бяхме капарирали всичко. Петър нямаше спестявания – работеше като учител по история, а аз като фармацевтка в малка аптека. Заплатите ни стигаха едва за наема и сметките.
– Какво ще правим сега? – попитах го онази вечер, докато седяхме на леглото в малката ни квартира.
– Ще измислим нещо. Може да вземем заем… Или да направим по-скромна сватба?
– Не мога да повярвам! Всички приятели вече знаят датата, поканите са разпратени…
В следващите дни напрежението между мен и родителите ми растеше. Майка ми плачеше по телефона: „Миме, татко ти остана без работа, не можем да си позволим това…“ Аз се чувствах предадена, но и виновна, че ги натоварвам.
Петър опита да говори с баща ми:
– Г-н Иванов, разбирам ситуацията, но вече сме капарирали ресторанта…
– Петре, ако можехме, щяхме да помогнем. Но сега… Просто не става.
Започнах да се чудя дали изобщо трябва да има сватба. Всяка вечер спорехме с Петър – той искаше да отменим всичко и да подпишем само в гражданското. Аз не можех да се откажа от мечтата си.
Една вечер избухнах:
– Защо винаги трябва да се отказвам от всичко? Защо никога не мога да имам това, което искам?
Петър мълча дълго, после каза тихо:
– Може би не сме готови за това…
Думите му ме пронизаха като нож. Започнах да се съмнявам във всичко – в любовта ни, в бъдещето ни. Дали парите са по-важни от чувствата? Дали родителите ми ме обичат по-малко, защото не могат да ми дадат мечтаната сватба?
Седмица по-късно майка ми дойде у нас. Донесе домашна баница и седна до мен на дивана.
– Миме, знам колко ти е тежко. И на мен ми е тежко. Но понякога животът ни поставя пред избори…
– Не искам да избирам между вас и Петър! – извиках през сълзи.
– Не трябва. Просто трябва да приемеш, че не всичко става така, както сме го планирали.
Тогава разбрах – сватбата не е най-важното. Важни са хората до мен. Решихме с Петър да направим малко тържество само с най-близките. Родителите ми помогнаха с каквото можаха – майка ми уши сама покривките за масите, баща ми донесе домашно вино от село.
В деня на сватбата валеше дъжд, но аз никога не съм се чувствала по-щастлива. Погледнах Петър в очите и разбрах – любовта ни е по-силна от всяка сметка.
Сега често се питам: Дали щяхме да оцелеем като двойка, ако бях настоявала за голямата сватба? И колко често позволяваме на парите да определят щастието ни? Как мислите вие?