Дъщеря ми не ме искаше на сватбата си – истината, която ме разкъса отвътре

— Не искам да идваш на сватбата ми, мамо.

Тези думи на Мария се забиха в мен като нож. Стоях в кухнята, с ръце, покрити с брашно, а тя стоеше на прага, с поглед, който не можех да разчета. Въздухът между нас натежа, сякаш някой беше отворил прозорец посред зима и студът нахлуваше право в сърцето ми.

— Какво? — едва прошепнах. — Защо?

Мария не отговори веднага. Извърна глава към прозореца, където слънцето се бореше да пробие през облаците над Пловдив. Тя беше моята гордост — умна, красива, с характер. Винаги съм вярвала, че сме близки, че ще бъда до нея във всеки важен момент. А сега…

— Просто така — каза тя тихо. — Моля те, не ме карай да обяснявам.

Седнах тежко на стола. Сърцето ми блъскаше в гърдите. През ума ми преминаха всички онези моменти, в които сме се карали — за избора ѝ на университет, за приятелите ѝ, за това, че не искаше да остане в България. Но нима това беше достатъчно да ме изключи от сватбата си?

— Срамуваш ли се от мен? — попитах с треперещ глас.

Тя замълча. После само поклати глава и излезе. Остави ме сама с въпросите си и с болката, която не можех да изрека дори пред себе си.

Дните след този разговор бяха мъчителни. Всяка сутрин се събуждах с надеждата, че ще получа обяснение, че ще чуя телефона да звъни и Мария да ми каже: „Мамо, прости ми, обърках се.“ Но телефонът мълчеше. Съседките ме питаха как вървят приготовленията за сватбата, а аз лъжех: „Всичко е наред.“

Мъжът ми, Иван, беше още по-объркан от мен.

— Какво си ѝ направила? — попита ме една вечер, докато гледахме новините.

— Нищо — отвърнах. — Поне не съзнателно.

Той въздъхна тежко и замълча. Оттогава между нас се появи невидима стена. Вечерите станаха по-тихи, а аз все по-често се улавях да плача тайно в банята.

Една седмица преди сватбата реших да отида при Мария. Отидох до апартамента ѝ в Кючук Париж. Звъннах на вратата с треперещи ръце. Тя отвори и ме изгледа изненадано.

— Мамо…

— Моля те, Мария — прекъснах я аз. — Трябва да знам защо. Не мога повече така.

Тя ме покани вътре. Седнахме една срещу друга на малката маса в кухнята ѝ. Въздухът беше натежал от неизказани думи.

— Не е защото се срамувам от теб — започна тя бавно. — Не е и заради караниците ни.

— Тогава защо? — гласът ми трепереше.

Мария замълча дълго. После очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Защото не мога да ти простя…

— Какво?

— Не мога да ти простя, че когато татко изневери преди години, ти избра да останеш с него и да се преструваш, че нищо не се е случило. Аз… аз тогава имах нужда от теб. Исках да видя, че можеш да бъдеш силна заради мен. А ти избра него.

Светът ми се срина. Спомените нахлуха като лавина — онази зима преди десет години, когато разбрах за изневярата на Иван. Как плаках нощем, как мислех да си тръгна… но останах заради Мария. Мислех, че така ще е по-добре за нея.

— Аз… направих го за теб — прошепнах.

— Не си го направила за мен! — извика тя през сълзи. — Направи го от страх! И никога не ме попита как се чувствам аз!

Седях безмълвна. Никога не бях виждала дъщеря си толкова разярена и наранена едновременно.

— Всеки път като те видя до татко, си спомням какво преживях тогава — продължи тя тихо. — Не мога да те гледам на сватбата си и да се преструвам, че всичко е наред.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Протегнах ръка към нея, но тя се дръпна.

— Моля те… просто приеми решението ми.

Излязох от апартамента ѝ като призрак. Вървях по улиците на Пловдив и усещах как тежестта на годините ме притиска към земята. Всичко, което бях правила „за нейно добро“, се оказа нож с две остриета.

В деня на сватбата седях сама вкъщи и гледах старите снимки на Мария като малко момиче — усмихната до мен на морето във Варна, първият ѝ учебен ден… Всичко изглеждаше толкова просто тогава.

Иван се прибра късно вечерта — бил е поканен само за кратко на гражданското. Беше мълчалив и уморен.

— Трябваше ли така да стане? — попитах го тихо.

Той само сви рамене и излезе на терасата да пуши.

Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Можех ли да постъпя по друг начин? Дали понякога изборите ни не нараняват най-много тези, които обичаме?