Как научих сина си Димитър на силата на думите

– Мамо, не искам да ходя на училище утре! – гласът на Димитър трепереше, а очите му се пълнеха със сълзи. Стоеше пред мен, стиснал раницата си, сякаш тя можеше да го предпази от всичко лошо. Беше късен следобед, а слънцето се криеше зад облаците, сякаш и то не искаше да види какво се случва у дома ни.

– Какво се е случило, Мите? – попитах тихо, опитвайки се да не го плаша още повече.

Той замълча за миг, после изрече едва чуто:

– Казах нещо лошо на Петър. Всички чуха. Сега всички ме гледат странно.

В този момент усетих как сърцето ми се свива. Знаех, че децата могат да бъдат жестоки, но никога не бях очаквала моят син да бъде този, който наранява. Седнах до него и го прегърнах.

– Какво точно каза?

Димитър се поколеба, после прошепна:

– Нарекох го „глупак“, защото не можа да реши задачата по математика. Всички се засмяха… а той избяга от класната стая.

Видях срама в очите му. Не беше просто дете, което се опитва да се измъкне – той наистина страдаше. В този момент разбрах, че наказанието няма да помогне. Трябваше да му покажа какво означават думите и как могат да болят.

– Мите, знаеш ли как се е почувствал Петър?

Той поклати глава.

– Представи си, че някой твой приятел ти каже нещо такова пред всички. Как ще се почувстваш?

Димитър замълча. Видях как мисли, как в ума му се върти сцената, но този път той беше на мястото на Петър. Очите му се насълзиха още повече.

– Ще ми е много гадно… – прошепна той.

– Точно така се е почувствал и Петър. Думите могат да бъдат като камъни – веднъж хвърлени, трудно се връщат обратно.

Той ме погледна с огромни очи.

– Какво да направя сега?

– Трябва да му се извиниш. Но не просто така – трябва да го направиш искрено. Да му кажеш защо съжаляваш и че разбираш как си го наранил.

Димитър кимна бавно. Видях колко му е трудно – гордостта му се бореше със срама и вината. Но знаех, че това е единственият начин да порасне.

На следващата сутрин тръгнахме заедно към училище. По пътя Димитър мълчеше. Когато стигнахме до двора, видя Петър – стоеше сам до оградата, гледаше в земята.

– Искаш ли да отида с теб? – попитах тихо.

– Не… трябва сам – отвърна той и тръгна към Петър с несигурни крачки.

Гледах ги отдалеч. Видях как Димитър застана пред него, каза нещо тихо. Петър първо го погледна учудено, после наведе глава. Димитър продължи да говори, а после сложи ръка на рамото му. Петър избърса очите си с ръкав и кимна. След минута двамата тръгнаха към входа заедно.

Когато вечерта се прибра у дома, Димитър беше друг човек. Беше по-тих, по-задълбочен.

– Мамо… – започна той колебливо. – Петър ми прости. Каза, че и той понякога казва глупости от яд…

Усмихнах се през сълзи.

– Виждаш ли колко е важно да признаеш грешката си? Понякога прошката е най-голямата сила.

Той кимна сериозно.

– Мамо… мислиш ли, че някога ще забрави?

Погалих го по косата.

– Може би няма да забрави напълно, но ще помни, че си имал смелостта да поискаш прошка. Това е най-важното.

Тази вечер седнах до прозореца и дълго гледах светлините на града. Замислих се колко често възрастните забравяме силата на думите си – към децата си, към близките си… Колко често раняваме без да осъзнаваме и колко рядко намираме сили да поискаме прошка.

Понякога си мисля: дали ако всички бяхме малко по-смели в извиненията си, светът нямаше да бъде по-добро място? Как мислите вие – лесно ли е да поискаш прошка или това е най-трудният урок в живота?