Лятото, което промени всичко: Една българска фамилия на морето

– Не, не искам пак да ходя! – изкрещях, докато хвърлях телефона на масата. Гласът на майка ми още кънтеше в ушите ми: „Таня, леля Мария пак ни кани на морето. Всички ще сме заедно, ще бъде хубаво!“ Хубаво ли? Миналото лято още ме преследваше като лош сън – скандали за пари, обиди, които не можеш да върнеш назад, и онова усещане, че никога не си достатъчно добра за тях.

Станимир, мъжът ми, ме гледаше с онзи поглед, който казваше „Пак ли започваш?“. Той винаги беше между чука и наковалнята – между мен и неговата майка. – Таня, хайде, само една седмица е. Ще се опитаме да не се караме този път – прошепна той, сякаш се страхуваше да не го чуе някой от стените.

– Ти помниш ли миналата година? Как свършихме с празни джобове и разбити нерви? Как свекърва ти ме нарече „глезла“, защото поисках да си почина един ден сама? – гласът ми трепереше от гняв и безсилие.

– Знам, Таня… Но това е семейството ми. Не мога да ги отрежа просто така. А и децата искат да видят братовчедите си.

Погледнах към дъщеря ни Ива, която вече подскачаше около куфара с надежда в очите. „Мамо, ще ходим ли на море? Ще събирам мидички с Вики?“

Как да й кажа „не“, когато детството й се измерва в такива мигове?

Събрах багажа с треперещи ръце. Всяка дреха беше като компромис със себе си. Влакът до Бургас беше претъпкан, въздухът – тежък от чужди разговори и миризма на слънцезащитен крем. Свекърва ми ни чакаше на гарата с вечния си укор в очите.

– Най-накрая! Мислех, че ще изпуснете влака. Таня, пак ли си забравила шапката на Ива? – започна тя още преди да съм стъпила на перона.

Стиснах зъби. Станимир мълчеше. Децата се втурнаха към братовчедите си. Аз останах сама с куфарите и с усещането, че съм излишна.

Къщата на леля Мария беше стара, но пълна с живот. Всички стаи бяха заети – в едната спяха децата, в другата ние със Станимир, а свекървата и лелята – в хола. Още първата вечер започнаха дребните заяждания.

– Таня, защо не помогнеш с вечерята? – попита леля Мария.

– Помогнах с пазаруването – отвърнах тихо.

– Ама всички помагат! – намеси се свекърва ми. – Не може само да седиш и да гледаш телевизия.

Станимир се опита да ме защити: – Майко, Таня е изморена от пътуването…

– Всички сме изморени! – прекъсна го тя.

Вечерята мина в мълчание. Чувах как децата се смеят навън, а възрастните си разменят погледи над главата ми.

На следващия ден отидохме на плажа. Слънцето пареше кожата ми, но вътре в мен беше студено. Гледах как другите семейства се смеят, играят карти, споделят диня под чадъра. А ние? Всеки разговор беше като минно поле.

– Таня, защо не си купихте чадър? Пак ли чакаш наготово? – прошепна свекърва ми така, че само аз да чуя.

– Мамо! – извика Ива и ме прегърна. – Ела да плуваме!

Погледнах към морето – синьо и безкрайно. За миг си представих как плувам далеч от всички тях, сама със себе си.

Вечерта парите отново станаха тема. Леля Мария поиска всеки да даде по 100 лева за общите разходи.

– Ние не можем толкова – казах тихо. – Този месец имаме заем за изплащане…

– Всеки има проблеми! – отсече тя. – Ако не можете да си позволите почивка, защо изобщо дойдохте?

Погледнах Станимир. Той наведе глава.

– Може би трябваше да останем вкъщи – прошепнах му по-късно през нощта.

– Не знам вече кое е правилно… – отвърна той.

На третия ден избухна скандалът. Свекърва ми ме обвини пред всички:

– Таня само мисли за себе си! Не й пука за семейството! Ако не беше тя, щяхме да сме по-сплотени!

Сълзите ми потекоха сами. Излязох навън и седнах на стълбите пред къщата. Морският въздух щипеше лицето ми.

Ива дойде при мен и ме прегърна:

– Мамо, защо плачеш?

– Защото понякога хората не разбират колко боли…

В този момент реших: няма повече да търпя. Влязох вътре и казах твърдо:

– Утре си тръгваме. Семейството трябва да е подкрепа, а не бреме.

Свекърва ми млъкна за първи път от години. Леля Мария се опита да ме спре:

– Таня, не действай прибързано…

– Не е прибързано. Просто повече няма да позволя да ме тъпчат.

На следващия ден си тръгнахме. Влакът беше празен. Станимир държеше ръката ми през цялото време. Ива спеше на рамото ми.

Гледах през прозореца към преминаващите слънчогледови полета и се питах: Кога семейството се превръща в тежест? И колко струва собственото ти спокойствие?