Години ги наричахме приятели, а после ни предадоха: История от българската действителност

– Не мога да повярвам, че точно ти го каза, Мария! – гласът на майка ми трепереше от гняв и обида, докато стоеше на прага на нашата кухня. В ръцете ѝ трепереше чашата с кафе, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Аз стоях до нея, стиснала юмруци, и гледах към вратата, зад която току-що бе изчезнала нашата съседка и доскорошна най-добра приятелка.

Всичко започна преди години, когато се нанесохме в този панелен блок в Люлин. Бях на десет, а майка ми – разведена жена, която се опитваше да започне живота си отначало. Мария и семейството ѝ живееха точно над нас. Още първата седмица тя донесе топла баница и ни покани на кафе. Оттогава станахме неразделни – аз и дъщеря ѝ Елица учехме заедно, играехме пред блока, а майките ни споделяха всичко – от рецепти до най-дълбоките си страхове.

С годините нашето приятелство се превърна в нещо повече от съседство. Празнувахме заедно Коледа и Великден, помагахме си при болести и ремонти. Когато баща ми спря да плаща издръжката и майка ми остана без работа, Мария беше първата, която ни донесе супа и ни даде пари назаем. „Ние сме семейство“, казваше тя често.

Но всичко се промени миналата есен. Майка ми получи писмо за принудително изпълнение – стар дълг към банката, за който дори не подозираше, че е останал неплатен. Започнаха да идват писма, после и съдия-изпълнителят. Паниката ни обзе. Единственото ни спасение беше да продадем апартамента или да намерим някой да ни помогне временно с парите.

– Мария ще ни помогне – казах на майка ми една вечер, докато тя плачеше в хола. – Тя винаги е казвала, че сме семейство.

Майка ми кимна безмълвно. На следващия ден отидохме при Мария. Тя ни посрещна с усмивка, но когато чуха за какво сме дошли, лицето ѝ помръкна.

– Много съжалявам, Цвети – каза тя тихо на майка ми. – Но ние също имаме проблеми… Мъжът ми е на ръба да остане без работа.

– Мария, не ти искам пари даром – прекъсна я майка ми. – Само заем за няколко месеца. Ще ти върна всичко до стотинка.

– Не мога… Наистина не мога – повтори Мария и избягваше да ни погледне в очите.

Излязохме от тях като пребити кучета. Но най-лошото предстоеше. На следващата сутрин пощенската кутия беше пълна с анонимни бележки: „Платете си дълговете!“, „Не ни трябват такива съседи!“. Някой беше разлепил по входа листовки с нашите имена и суми, които дължим.

Майка ми се срина напълно. Аз се опитвах да я успокоявам, но вътре в мен кипеше гняв. Знаех кой стои зад това – Мария или някой от нейното семейство. Само те знаеха подробности за нашето положение.

Скоро целият вход започна да ни отбягва. Спряха поздравите, спряхме да получаваме покани за събиранията във входа. Дори Елица спря да ми пише в Messenger. Веднъж я срещнах на стълбите:

– Ели, какво става? Защо не ми пишеш?

Тя ме погледна гузно:

– Мама каза да не се бъркам… Не искам да имам проблеми.

– Проблеми? Аз съм ти приятелка! – извиках аз през сълзи.

Тя само сви рамене и побърза да се качи нагоре.

Дните минаваха в страх и унижение. Майка ми спря да излиза от вкъщи. Аз ходех до магазина с наведена глава. Веднъж чух как съседката от третия етаж шепне зад гърба ми: „Те са виновни сами за себе си!“.

Една вечер чух шум пред входа и излязох на балкона. Видях Мария и още две жени от блока да говорят оживено.

– Не може такива хора да живеят тук! – каза едната.

– Точно така! – подкрепи я Мария. – Ако не си платят, ще ги изхвърлят! Ние не сме длъжни да търпим!

Сърцето ми се сви от болка. Това ли беше жената, която наричах леля Мария? Жената, която ме е държала в ръце като бебе?

След седмица дойде съдия-изпълнителят с полицията. Трябваше да напуснем апартамента до края на месеца. Събрахме багажа си в кашони. Никой не дойде да ни помогне – нито Мария, нито другите съседи.

В деня на преместването стоях пред входа с последната чанта в ръце. Мария излезе на балкона си и ме погледна за миг. После затвори прозореца без дума.

Сега живеем под наем в малък апартамент в Надежда. Майка ми работи като чистачка в училище, аз уча и работя почасово в книжарница. Понякога вечер се питам: Как хората могат толкова лесно да забравят доброто? Как приятелството се превръща в предателство само за миг?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили такова предателство или бихте затворили завинаги тази страница?