Кой ще ме заведе до олтара?

— Тате, трябва да поговорим — гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, докато седеше срещу мен на масата в кухнята. Беше събота вечер, а аз тъкмо сипвах супа в чинията ѝ. Вече усещах, че нещо не е наред.

— Какво има, Вики? — попитах я, опитвайки се да скрия тревогата си.

Тя се загледа в ръцете си, после вдигна очи към мен. — За сватбата… Искам… искам Мартин да ме заведе до олтара.

В този миг всичко в мен се срина. Чувах само ехото на думите ѝ: „Мартин да ме заведе до олтара.“ Мартин — вторият ѝ баща, човекът, когото жена ми прие след развода ни. Знаех, че са близки, но никога не съм си представял, че ще избере него вместо мен за този най-важен момент.

— Защо? — прошепнах едва доловимо.

— Тате, ти винаги ще си ми баща. Просто… Мартин беше до мен през последните години. Помогна ми с толкова много неща. Не искам да те нараня, но така го чувствам.

Сърцето ми се сви. През ума ми преминаха всички онези години — първите ѝ стъпки, първият ѝ учебен ден, как я учех да кара колело в парка „Борисова градина“. Всичко това ли нямаше значение?

— Значи всичко, което съм направил за теб… не значи нищо? — гласът ми беше по-остър, отколкото исках.

Виктория се разплака. — Не казвай така! Просто… моля те, разбери ме!

Излязох от кухнята и затворих вратата след себе си. В хола телевизорът мълчеше, а аз стоях в тъмното и се чудех къде сбърках. Бях ли лош баща? Или просто животът беше несправедлив?

Следващите дни минаха като в мъгла. Виктория не ми звъня, а аз не можех да спя. Майка ѝ — Мария — ми писа съобщение: „Борислав, моля те, не се сърди на Вики. Тя те обича.“

Но как да не се сърдя? Бях спестявал пари за тази сватба от години. Мечтаех за деня, в който ще я заведа до олтара и ще ѝ кажа: „Доверявам те на този човек.“ А сега някой друг щеше да заеме моето място.

Обадих се на най-добрия си приятел — Георги.

— Жоре, кажи ми честно: ако беше на мое място, щеше ли да платиш за сватбата?

Той замълча за миг. — Не знам, братле. Това е тежко. Но тя си е твоя дъщеря…

— Да, ама вече не го усещам така.

— Не бъди краен. Помисли си добре.

Но аз вече бях взел решение. На следващия ден изпратих съобщение на Виктория:

„Вики, обмислих всичко. Щом си решила Мартин да те заведе до олтара, не мога да участвам във финансирането на сватбата. Надявам се да ме разбереш.“

Тя не отговори веднага. След няколко часа получих кратко: „Разбирам.“

Седмици наред вкъщи беше тихо. Синът ми — Петър — също беше объркан и ядосан.

— Тате, защо не говориш с Вики? — попита ме една вечер.

— Защото ме предаде — отвърнах сухо.

— Ама тя пак си е твоя сестра! — настоя той.

— Не е толкова просто…

Сватбата наближаваше. Слуховете в квартала вече вървяха: „Борислав няма да даде пари“, „Дъщеря му избрала друг“. Майка ми плачеше по телефона: „Сине, не се карайте за глупости! Семейството е най-важно.“

Но аз бях горд човек. Не можех да преглътна обидата.

Дойде денят на сватбата. Стоях сам вкъщи и гледах снимките от албума: Виктория като малка с мен на морето във Варна; как я държа за ръка пред училище; как я уча да плува в язовир Искър. Сълзите сами потекоха по лицето ми.

Телефонът звънна. Беше Георги.

— Боби, още можеш да отидеш. Ще съжаляваш цял живот!

— Не мога… Не мога да гледам как друг я води до олтара.

— А ако утре не можеш да ѝ кажеш „обичам те“?

Затворих без да отговоря.

Вечерта получих снимка от Петър: Виктория сияе в бяла рокля, а Мартин я държи под ръка. Усмивката ѝ беше истинска. До нея стоеше младоженецът — Даниел — щастлив и горд.

В този момент разбрах колко много съм изгубил заради гордостта си. Може би трябваше да бъда там — не заради себе си, а заради нея.

Сега седя сам в празната кухня и се чудя: Кога родителската любов се превръща в егоизъм? И струва ли си гордостта повече от щастието на детето ти?