„Не си достатъчно готина, бабо!” – Изповедта на една българска баба

– Бабо, не можеш ли поне веднъж да си облечеш нещо нормално? – думите на Лили пронизаха тишината в кухнята като нож. Стоях с престилка, ръцете ми бяха брашнени от месенето на питка, а сърцето ми се сви. Погледнах я – беше на 14, с изправена коса и телефон в ръка, облечена в дрехи, които аз никога не бих разбрала.

– Какво значи „нормално”, Лили? – попитах тихо, опитвайки се да не покажа колко ме боли.

– Ами… като другите баби! Слагат си хубави дрехи, лакират си ноктите, ходят по кафета… Ти винаги си с тези стари поли и жилетки! – гласът ѝ беше раздразнен, а очите ѝ – пълни с упрек.

Седнах на стола до прозореца и се загледах навън. Дворът беше пуст, само котката Мая се въртеше около мушкатото. Спомних си как държах Лили за ръчичка, когато беше малка. Как я учех да меси питка, как ѝ пеех народни песни. А сега… сега бях просто неудобна баба.

Вечерта дъщеря ми Мария дойде да вземе Лили. Чух ги да си шепнат в коридора:

– Мамо, пак ли ще ѝ правиш забележки? – попита Мария.
– Не мога повече! Всички в училище имат модерни баби. Само моята е… такава! – прошепна Лили.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не исках да ги чуя. Не исках да съм „такава”.

На следващия ден реших да опитам нещо различно. Отидох до пазара и си купих нова блуза – шарена, модерна, както я нарече продавачката. Върнах се вкъщи и се погледнах в огледалото. Не бях аз. Усмивката ми беше изкуствена, очите ми – тъжни.

Когато Лили дойде отново, я посрещнах с новата блуза и червило.

– Ето, виждаш ли? Опитвам се! – казах с надежда.
– Ох, бабо… Не е нужно да се преструваш. Просто… не знам – отвърна тя и се обърна към телефона си.

Тогава разбрах – не ставаше въпрос за дрехите. Ставаше въпрос за нещо по-дълбоко. За пропастта между поколенията. За това как светът на Лили беше различен от моя.

Вечерта седнах до Мария на дивана.

– Мария, къде сбърках? Защо Лили се срамува от мен?
– Мамо, времената са други. Децата искат да се вписват. И аз понякога не ги разбирам… Но ти си най-добрата баба на света – каза тя и ме прегърна.

Дните минаваха тежко. Започнах да се съмнявам във всичко – в себе си, в начина, по който съм отгледала децата си, във всичко, което съм смятала за важно. Веднъж дори скрих снимките от младостта си – мислех си, че може би са твърде старомодни.

Една неделя Лили дойде сама. Беше тиха и замислена.

– Бабо… Може ли да поговорим?
– Разбира се, слънце мое.
– В училище ми се подиграват заради теб… Казват, че си „селска”, че си старомодна… Аз… аз не искам да те променям, но понякога ми е трудно…

Погалих я по косата.

– Знам, Лили. И на мен ми е трудно. Светът ти е различен от моя. Но аз винаги ще те обичам такава, каквато си.

Тя се разплака и ме прегърна силно.

– Извинявай, бабо! Не исках да те нараня…
– Всичко е наред. Понякога думите болят повече от раните. Но любовта лекува всичко.

От този ден започнахме да говорим повече. Лили ми показа какво е TikTok, аз ѝ показах как се меси козунак. Смяхме се на разликите помежду ни. Понякога още усещах болката от думите ѝ, но вече знаех – не съм сама.

Сега често се питам: Дали някога ще можем напълно да разберем младите? Или просто трябва да ги обичаме такива, каквито са? Какво мислите вие?