Между две любови: Когато дъщеря ми отказва да приеме новото ми щастие

– Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! – гласът на Ива трепереше от гняв и разочарование, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на хола, стиснала юмруци, сякаш се бореше със себе си дали да избяга или да остане и да ме обвини още веднъж.

В този момент времето спря. Чувах само тиктакането на стария стенен часовник, наследство от покойния ми съпруг Георги. Беше минало вече пет години от онази ужасна нощ, когато телефонът иззвъня и един непознат глас ми каза, че Георги е загинал в катастрофа на магистралата край Пловдив. Оттогава животът ми се превърна в низ от безсънни нощи, самотни сутрини и безкрайни опити да бъда едновременно майка и баща за Ива.

– Ива, моля те, чуй ме… – прошепнах, но думите увиснаха във въздуха. Тя вече беше обърнала гръб и тръшна вратата на стаята си. Останах сама в хола, с чаша недопито кафе и тежест в гърдите, която не можех да облекча нито с плач, нито с молитва.

Преди няколко месеца срещнах Стефан – колега от работата ми в училището. Беше вдовец като мен, с топли очи и усмивка, която ме караше да се чувствам жива за първи път от години. Започнахме да се виждаме тайно, защото се страхувах как ще реагира Ива. Но любовта ни беше като тихо обещание за ново начало.

Една вечер, докато готвех мусака, Ива влезе в кухнята и ме погледна подозрително:
– Защо си толкова щастлива напоследък? Да не криеш нещо от мен?

Поколебах се за миг, после реших, че е време за истината:
– Ива, има човек… Запознах се със Стефан. Той е добър човек. Не искам да те нараня, но заслужавам да бъда щастлива.

Тя замръзна. Очите ѝ се разшириха от ужас и предателство.
– Значи това е! Забрави татко! Просто така!

– Никога няма да забравя баща ти! – извиках през сълзи. – Но не мога да живея само със спомени. Имам нужда от любов, Ива. И ти също.

От този ден всичко се промени. Ива започна да се прибира все по-късно, затваряше се в стаята си и избягваше разговорите с мен. В училище колегите ми шепнеха зад гърба ми – „Виж я, още не е минала година и вече има друг…“ – но аз знаех, че времето не лекува всички рани, а само ги покрива с тънка кора.

Стефан беше търпелив. Канеше ме на разходки по Марица, носеше ми цветя и слушаше историите за Георги без ревност. Един ден предложи да запозная Ива с него.
– Може би ако ме опознае…

Съгласих се с надежда и страх. Организирах вечеря у дома. Стефан донесе домашен козунак, а аз приготвих любимата супа на Ива. Тя седеше мълчалива през цялото време, а когато Стефан опита да заговори с нея за училище, тя само сви рамене:
– Не ми е интересно.

След вечерята избухна скандал:
– Не искам този човек в нашия дом! – крещеше тя. – Ти си егоистка! Мислиш само за себе си!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Опитах се да я прегърна, но тя ме отблъсна.
– Ти не си вече моята майка!

Стефан си тръгна тихо. Останахме сами с тишината и болката.

Минаха седмици. Опитвах се да говоря с Ива – писах ѝ бележки, оставях ѝ любимите закуски, но тя беше като стена. Един ден я чух да плаче в стаята си:
– Защо татко трябваше да умре? Защо мама не може просто да бъде само моя?

Сърцето ми се късаше. Знаех, че не мога да избера между детето си и собственото си щастие. Но какво означаваше това? Да се откажа от любовта завинаги? Или да рискувам да загубя дъщеря си?

Една вечер седнах до леглото ѝ:
– Ива, знам, че ти е трудно. И на мен ми е трудно. Но аз съм човек – имам нужда от любов и подкрепа. Не искам да те губя… Моля те, опитай се да ме разбереш.

Тя ме погледна със зачервени очи:
– А ако не мога? Ако никога не го приема?

Прегърнах я силно:
– Ще чакам. Колкото трябва.

Сега всяка сутрин се будя с надежда и страх – ще успея ли някога да съчетая любовта към детето си с правото си на ново щастие? Или винаги ще бъда разкъсана между две сърца?

Кажете ми – има ли правилен избор? Или всяка майка трябва да плати цената на собственото си щастие?