Не бях достатъчно добра: История за любов и предразсъдъци

— Не си за него, Лилия! — думите на майка му още кънтят в ушите ми, сякаш ги изрича точно сега, а не преди две години в малката им кухня в Бояна. Стоях срещу нея, стиснала чантата си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Виктор мълчеше до мен, вперил поглед в пода, сякаш се надяваше плочките да се разтворят и да го погълнат.

— Мамо, стига! — прошепна той, но тя само вдигна ръка и ме изгледа така, както човек гледа неканен гост, който е прекрачил прага му без покана.

— В нашето семейство винаги сме държали на традициите. Не можеш да очакваш да приемем някой, който не е от нашата среда. Ти си добро момиче, Лилия, но просто… не си достатъчно добра за Виктор.

Сърцето ми се сви. Бях чувала подобни думи и преди — в училище, когато носех дрехи от пазара, а другите момичета се хвалеха с новите си маркови якета; в университета, когато работех на две места, за да си плащам общежитието, докато състудентите ми ходеха по екскурзии. Но никога не бях очаквала да ги чуя от жената, която толкова исках да ме приеме като част от семейството си.

Виктор ме хвана за ръката и ме изведе навън. Вървяхме мълчаливо по улиците на Бояна, а аз усещах как всяка негова стъпка е по-тежка от предишната. Спряхме до една стара чешма и той се обърна към мен:

— Лили… Не знам какво да правя. Обичам те, но не мога да ги накарам да те приемат.

— А ти искаш ли? — попитах тихо.

Той замълча. Това мълчание беше по-страшно от всяка обида. В този миг разбрах — любовта ни не е достатъчна да пребори стените, които семейството му беше издигнало между нас.

Върнах се у дома при майка ми и баща ми в Люлин. Те винаги са били скромни хора — баща ми шофьор на автобус, майка ми продавачка в кварталната бакалия. Никога не сме имали много, но винаги сме били заедно. Когато разказах на майка ми какво се е случило, тя само ме прегърна и каза:

— Не се срамувай от това откъде идваш, Лили. Ти си повече от достатъчна.

Минаха месеци. Виктор ми пишеше понякога — кратки съобщения, пълни с болка и вина. Аз не му отговарях. Опитвах се да продължа напред — записах магистратура, започнах работа като учителка в едно училище в Надежда. Децата там бяха като мен — повечето от работнически семейства, с мечти по-големи от възможностите им.

Един ден след час при мен дойде малката Мария — тиха и затворена ученичка от ромски произход. Седна до мен и прошепна:

— Госпожо, вярвате ли, че някой като мен може да стане лекар?

Погледнах я в очите и видях себе си — онова момиче, което някога е вярвало, че няма право да мечтае. Прегърнах я и й казах:

— Можеш да станеш всичко, което поискаш. Никога не позволявай на някого да ти каже обратното.

В този момент осъзнах — болката ми има смисъл само ако я превърна в сила за другите. Започнах да организирам извънкласни занимания за децата — уроци по литература, театрални постановки, дори малки екскурзии до музея. Виждах как очите им светят от надежда и гордост.

Една вечер след работа се прибрах уморена вкъщи и намерих писмо в пощенската кутия. Беше от Виктор. Пишеше ми, че е напуснал дома си, че работи като лекар в Пловдив и че все още мисли за мен. Питаше ме дали можем да започнем отначало.

Седях дълго с писмото в ръце. Спомних си всичко — болката, унижението, но и любовта ни. Знаех обаче, че вече съм друга — по-силна, по-уверена в себе си. Не можех да се върна назад.

На следващия ден казах на Мария:

— Понякога хората ще ти казват, че не си достатъчно добра. Но ти трябва да знаеш истината — ти си повече от достатъчна.

Сега стоя на прозореца на малкия си апартамент в Люлин и гледам светлините на града. Питам се: Колко още момичета като мен ще чуят някога тези думи? И ще намерят ли сили да повярват в себе си въпреки всичко? Може би най-важното е никога да не позволяваме на чуждите предразсъдъци да определят нашата стойност.