Пробуди се и ми свари кафе: Как братът на мъжа ми разруши нашия дом

– Ставай, Мария! Свари ми кафе, че не мога да отворя очи! – гласът на Димитър прониза тишината в кухнята, докато аз тихо миех чашите от снощи. Беше едва седем сутринта, а той вече се разпореждаше у дома ни, сякаш е негов. Погледнах го през рамо – разрошен, по боксерки, с нахална усмивка. Съпругът ми, Петър, още спеше. Само аз бях на крак, както винаги.

Преди две седмици Димитър дойде уж за уикенда. „Ще остана само два дни, Мария, обещавам!“, каза тогава. Но дните се превърнаха в седмици. Всеки ден започваше с неговите изисквания – кафе, закуска, чисти дрехи. Вечер – шумни разговори по телефона, смях до късно и празни бутилки по масата. Апартаментът ни в Люлин се превърна в нещо като общежитие.

Петър беше щастлив да види брат си. „Той е самотен, Мария, нека остане още малко“, повтаряше ми всяка вечер. Но аз усещах как напрежението расте. Не беше само заради безкрайните му претенции. Беше начинът, по който ме гледаше – сякаш съм длъжна да му угаждам. Начинът, по който се шегуваше с мен пред Петър: „Мария, ти си истинска домакиня! Петре, късметлия си!“ А аз се чувствах все по-малка и по-невидима.

Една вечер, докато миех чиниите след поредната шумна вечеря, чух как двамата се смеят в хола.
– Петре, твоята жена е злато! Ако имах такава, нямаше да стъпя в кръчмата!
– Ей, Димо, не прекалявай! – засмя се Петър.
– Абе ти си цар! Само дето я караш да работи много…

Стиснах зъби. Не исках да избухна пред тях. Но тази вечер не издържах. Влязох в хола с мокрите ръце и казах:
– Димитър, може ли да поговорим?
Той ме изгледа изненадано:
– Кажи, Марийче!
– Мисля, че е време да си намериш собствено място. Вече две седмици си тук…
Петър ме погледна стреснато:
– Мария! Какво говориш?
– Говоря това, което мисля. Уморена съм. Това не е хотел.

Въздухът натежа. Димитър млъкна за първи път откакто беше дошъл. Петър стана и ме хвана за ръката:
– Моля те, нека поговорим насаме.

Влязохме в спалнята. Очите му бяха пълни с разочарование.
– Защо го правиш? Това е брат ми!
– А аз коя съм? Слугинята ви? – гласът ми трепереше.
– Не говори така… Просто… Той няма къде да отиде.
– И аз нямам сили повече! Не мога да живея така!

Тази нощ не мигнах. Чувах как Димитър се върти на дивана и въздиша тежко. На сутринта той стана рано и без да каже дума, започна да си събира багажа. Петър го изпрати до вратата. Аз стоях в кухнята и гледах през прозореца към сивия блок отсреща.

След като Димитър си тръгна, тишината беше оглушителна. Петър не ми говореше цял ден. Вечерта седнахме един срещу друг на масата.
– Мислиш ли, че постъпи правилно? – попита той тихо.
– Не знам… Но знам, че ако не бях казала нищо, щях да се изгубя напълно.

Седмиците минаваха бавно. Петър беше студен и затворен. Аз се чувствах виновна и облекчена едновременно. Майка ми ме подкрепяше:
– Трябваше да го направиш! Никой няма право да ти влиза в дома и да те третира като прислужница!
Но свекърва ми беше друга работа:
– Как можа да изгониш брат му? Ти си жена – трябва да търпиш!

Всяка вечер лежах будна и се питах: сгреших ли? Или просто най-накрая защитих себе си? Виждах как Петър страда заради брат си, но не можех повече да бъда невидима в собствения си дом.

Един ден Димитър ми се обади:
– Мария… Извинявай. Не осъзнавах колко ви преча. Благодаря ти за всичко.
Гласът му беше тих и искрен. Почувствах облекчение.

Петър постепенно започна да се отпуска. Започнахме отново да говорим – за граници, за семейство, за това какво значи домът ни за нас двамата.

Днес вече знам: понякога трябва да избереш себе си пред удобството на другите. Защото ако не го направиш ти – кой ще го направи?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между гостоприемството и самоуважението?