„Свекърът ми има три апартамента, а ние живеем под наем” – Българска семейна драма в сянката на жилищната криза

– Не мога повече така, Даниеле! – гласът ми трепереше, докато гледах към мръсната чаша на масата. – Виж се, пак си умислен. Пак ли мислиш за родителите си?

Даниел въздъхна тежко и се облегна на стола. Малката ни кухня в Люлин изглеждаше още по-тясна, когато мълчанието се проточи между нас. През прозореца се чуваше шумът на трамвая, а аз усещах как гневът ми кипи.

– Не искам да говорим пак за това, Мариела – каза той тихо, но аз не можех да спра.

– Как да не говорим? Ти знаеш колко трудно ни е! Плащаме 850 лева наем всеки месец, а свекър ти има три апартамента! Три! И един от тях стои празен от две години!

Даниел стисна устни. Знаех, че му е тежко. Но вече не можех да търпя тази несправедливост. Работех като учителка в детска градина, а той – като техник в сервиз за климатици. Парите едва стигаха за сметки и храна. Мечтаехме за собствен дом, но ипотеката беше непосилна.

– Говорих с баща ми – промълви той. – Каза, че не е моментът да ни помага. Че трябва сами да се оправяме.

– Не е моментът? А кога ще е моментът? Когато сме на 50 и още живеем под наем? Или когато вече няма да можем да имаме деца?

Сълзите ми напираха. Спомних си как преди месец свекърва ми, госпожа Стефанова, ме погледна с онзи студен поглед и каза:

– Мариела, ние с баща му сме работили цял живот за това, което имаме. Не сме получили нищо даром. И вие трябва да се научите да се борите.

Тогава преглътнах обидата. Но тази вечер не можех повече.

– Даниеле, кажи ми честно: защо родителите ти не искат да ни помогнат? Мислят ли, че не заслужаваме?

Той замълча дълго. После прошепна:

– Мисля, че майка ми никога не ме е приемала напълно като възрастен. За нея винаги ще съм момчето, което трябва да слуша. А баща ми… той просто не иска да се меси.

– Но това е абсурдно! – извиках аз. – Ние сме семейство! Ако не можем да разчитаме на тях, на кого?

В този момент телефонът иззвъня. Беше майка ми.

– Мариела, добре ли си? – попита тя загрижено.

– Не много… – отвърнах тихо. – Пак се караме с Даниел за апартамента.

– Знам, дете мое. Но ти си силна. Ще намерите начин.

Затворих телефона със сълзи в очите. Майка ми винаги беше до мен, макар че живееше в малък панелен апартамент в Провадия и нямаше как да ни помогне финансово.

На следващия ден отидохме на оглед на поредния апартамент. Беше малък двустаен в „Надежда“, с излющени тапети и миризма на мухъл. Собственикът поиска 120 000 лева.

– Това е безумие – прошепнах на Даниел. – Никога няма да съберем толкова пари.

Той ме хвана за ръката.

– Ще намерим начин. Може би ще поискам заем от банката…

– Ами ако останеш без работа? А ако аз се разболея? Как ще плащаме?

Вечерта седяхме мълчаливо у дома. Телевизорът бръмчеше на фона на новините за поскъпването на живота. Аз гледах към снимката от сватбата ни – усмихнати, млади, пълни с надежда.

Изведнъж Даниел каза:

– Ще говоря пак с баща ми. Ще му кажа всичко – колко ни е трудно, колко отчаяни сме.

На следващия ден той отиде при родителите си в „Изток“. Върна се късно вечерта, пребледнял и мълчалив.

– Какво стана? – попитах го веднага.

Той седна до мен и скри лицето си в ръцете.

– Баща ми каза… че ако ни даде апартамента, ще разваля отношенията със сестра ми. Че тя също има нужда. Че не искал да дели децата си…

– А ти? Ти не си ли негово дете? – гласът ми трепереше от гняв и болка.

– Не знам… – прошепна той. – Чувствам се толкова малък пред тях…

Прегърнах го силно. За първи път осъзнах колко самотни сме всъщност в тази битка.

Минаха седмици. Спряхме да говорим за апартаменти. Животът продължи с рутината на работа, сметки и дребни радости. Но между нас остана една празнина – усещането за несправедливост и липса на подкрепа от най-близките хора.

Понякога вечер стоя до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: какво означава семейство в България днес? Само кръвта ли ни свързва или и готовността да си помагаме в трудните моменти?

Кажете ми честно: ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите такава безразличност? Или щяхте да се борите докрай за правото си на подкрепа?