„Дойдохме да празнуваме, а ти не отваряш вратата!“ – когато празниците се превърнаха в кошмар

„Мариела, отвори! Знаем, че си вътре! Дойдохме да празнуваме, а ти не отваряш вратата!“ – гласът на свекърва ми ехтеше през входната врата, докато аз стоях в коридора, с гръб към нея, стиснала юмруци и със сълзи на очи. Беше Бъдни вечер, а аз за първи път не бях сложила трапезата. Не бях извадила най-хубавите чинии, не бях месила питка. Просто стоях и се чудех как стигнах дотук – до момента, в който се страхувам да отворя собствената си врата.

Преди пет години се омъжих за Ивайло. Обичах го истински, а той обещаваше, че ще бъдем екип във всичко. Но с времето разбрах, че в нашия отбор има още двама играчи – майка му и баща му. Първите две години празниците бяха хубави – събирахме се всички, помагахме си, смеехме се. После обаче нещо се промени. Свекърва ми, леля Сийка, започна да идва все по-често без предупреждение. Понякога с торба продукти, друг път с готови ястия, но винаги с критика: „Така ли се прави сарма?“, „Месото е сухо“, „Децата трябва да ядат повече супа“.

Ивайло мълчеше. Казваше: „Тя е майка ми, Мариела, не мога да ѝ забраня да идва.“ А аз се чувствах като чужда в собствения си дом. На всеки празник ставах първа, готвех до припадък, подреждах масата така, че всичко да е перфектно. А когато те влизаха – без дори да почукат понякога – започваше парадът на забележките и сравненията: „Когато аз бях млада булка…“, „На нашето време…“.

Миналата Коледа свекърът ми, бай Тодор, донесе цяла тава с баница и каза: „Тази е истинска баница, Мариела, опитай да научиш рецептата.“ Усмихнах се насила и си преглътнах сълзите. Дъщеря ми Лили ме попита тихо: „Мамо, защо винаги си тъжна на празници?“ Не знаех какво да ѝ отговоря.

Тази година реших да не правя нищо. Не украсих елха. Не купих подаръци. Ивайло беше на работа до късно и дори не забеляза. Вечерта на Бъдни вечер седнах на дивана с чаша чай и книга – за първи път от години. Когато звънецът иззвъня настоятелно, сърцето ми се сви. Погледнах през шпионката – леля Сийка и бай Тодор стояха с торби и кутии. Лили беше при приятелка.

Не отворих. Стоях безмълвна, докато те звъняха и тропаха. Чувах как леля Сийка говори на висок глас: „Каква снаха само! Дойдохме да празнуваме, а тя ни затваря вратата!“ Бай Тодор добави: „Ивайло трябва да си намери по-добра жена.“

След час си тръгнаха. Вечерта Ивайло се прибра и ме погледна странно: „Майка ми каза, че не си ги пуснала вътре. Какво става с теб?“

Избухнах: „С мен ли? Аз ли съм проблемът? От години търпя всичко! Готвя, чистя, усмихвам се насила! Никой не ме пита как се чувствам! Защо винаги трябва да съм перфектната домакиня? Защо никой не ме вижда?“

Ивайло замълча. За първи път видях объркване в очите му. „Не знаех, че ти е толкова тежко…“ прошепна той.

На следващия ден леля Сийка ми звънна по телефона: „Мариела, как можа така? Това са семейни празници! Ти ни разделяш!“

Сълзите ми потекоха отново: „Не ви разделям аз. Просто искам да ме уважавате. Да имам право на спокойствие в собствения си дом.“

Последва дълго мълчание. После тя каза: „Може би и ние сгрешихме…“

От този момент всичко се промени. Ивайло започна да ме пита какво искам за празниците. Лили ми помагаше с украсата и готвенето – когато аз поискам. Леля Сийка и бай Тодор вече звънят предварително и питат дали могат да дойдат.

Понякога се чудя защо трябваше да стигна до крайност, за да бъда чута. Защо в България жената все още е длъжна да бъде домакинята-героиня? А вие как бихте постъпили на мое място?