Когато собствената ти кръв стане чужденец: История за майчинството, осъдата и борбата за детето ми
— Не можеш да я задържиш, Ивана! — гласът на майка ми пронизваше стаята като студен вятър. Стоях на ръба на леглото в болничната стая, стиснала малката ръчичка на дъщеря си, която спеше в прозрачната люлка до мен. Сълзите ми се стичаха безшумно по бузите, а в гърдите ми се бореха страх и решимост.
— Мамо, моля те… — прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб. — Не мога да я дам. Това е моето дете.
— Ти не си готова! — изсъска тя. — Нямаш работа, нямаш мъж до себе си, нямаш нищо! Как ще я гледаш? Ще съсипеш живота и на двете ви!
В този момент сякаш всичко в мен се разпадна. Баща ми стоеше до прозореца, мълчалив и стиснал юмруци. Дори сестра ми Мария не посмя да ме погледне в очите. Всички бяха срещу мен.
Седмици наред след раждането се борех с болката от усложненията — кръвотечения, безсънни нощи, страхове дали ще оцелея. Лекарите ме гледаха със съжаление, а акушерките шепнеха зад гърба ми: „Млада е, сама е…“
Но когато държах малката Елица в ръцете си, усещах сила, която никога не съм познавала. Всяка нейна усмивка беше като слънце след буря. Ала у дома ме чакаше нова буря.
— Иване, трябва да мислиш разумно — настояваше баща ми една вечер, докато седяхме на масата в кухнята. — Ако я дадеш на осиновяване, ще има по-добър живот. Ще може да учиш, да работиш…
— Татко, не мога! — извиках през сълзи. — Тя е част от мен! Как да я оставя?
Мария се намеси тихо:
— Иване, всички те обичаме. Просто се страхуваме за теб…
— Не е ли по-добре да се боря за нея? — попитах отчаяно. — Не заслужава ли всяко дете майка си?
Дните минаваха в напрежение. Майка ми отказваше да говори с мен. Съседките шушукаха по стълбището: „Виж я, пак се прибра сама…“ В магазина ме гледаха с жал или с осъждане. Дори приятелките ми избягваха темата.
Една вечер, докато люлеех Елица и слушах как диша тежко от настинката, се почувствах напълно сама. Взех телефона и набрах най-добрата си приятелка Даниела.
— Дани, не издържам… Всички искат да я дам. Но аз… аз не мога! — гласът ми трепереше.
— Иване, ти си най-силната жена, която познавам — каза тя твърдо. — Ако вярваш, че можеш да се справиш, ще го направиш. Не слушай другите.
Тези думи бяха като спасителен пояс. На следващия ден започнах да търся работа — каквато и да е. Намерих място като продавачка в кварталната бакалия. Започнах да оставям Елица при съседката баба Пенка за няколко часа на ден.
Майка ми продължаваше да ме гледа студено:
— Това не е живот за дете! Какво ще стане, ако се разболееш пак?
— Ще се справя — отвръщах всеки път. — За нея ще направя всичко.
С времето хората започнаха да свикват с мисълта, че няма да се предам. Баща ми тайно ми носеше буркани с компоти и зимнина. Мария започна да идва по-често и да помага с Елица.
Но най-тежкият момент дойде една вечер през зимата, когато Елица вдигна висока температура. Тичахме до спешното отделение с такси посред нощ. Докато чакахме лекаря, майка ми стоеше до мен и за първи път от месеци хвана ръката ми.
— Извинявай… — прошепна тя със сълзи в очите. — Може би сгреших… Може би ти си по-силна, отколкото мислех.
Тогава разбрах: никой не може да разбере майчината любов, докато не я изпита сам. Не парите, не мнението на хората определят коя е добра майка — а готовността да се бориш за детето си всеки ден.
Днес Елица е на три години и тича из двора на блока с другите деца. Аз още работя в бакалията, но вече не се срамувам от живота си. Семейството ми започна да ме приема такава, каквато съм.
Понякога вечер сядам до прозореца и гледам как Елица спи спокойно.
„Колко ли още майки са принудени да избират между детето си и одобрението на другите? Колко от нас намират сили да останат верни на сърцето си?“