Бабината гордост и моето невидимо детство

„Я вижте я моята внучка! Най-умната, най-красивата, най-добрата!“ – гласът на баба Пенка ехтеше из двора, докато аз стоях притисната до стената на старата къща и се опитвах да не срещам погледите на съседките. Беше поредната неделя, когато цялата махала се събираше на кафе и сладки приказки, а аз бях неизменната тема на бабините хвалби. „Тя ще стане лекар, ще учи в София, ще видите!“, продължаваше тя с гордост, а аз стисках зъби, защото мечтаех да рисувам, не да режа хора.

– Бабо, може ли да не казваш на всички какво ще стана? – прошепнах й веднъж, но тя дори не ме чу. Или не искаше да чуе.

– Какво говориш, мило дете? Ти си нашата гордост! – отвърна тя високо, така че всички да чуят. – Ако не се хваля с теб, с кого?

В този момент усетих как бузите ми пламват от срам и гняв. Не исках да съм нечия витрина. Исках просто да бъда себе си.

Майка ми, Даниела, гледаше мълчаливо отстрани. Знаех, че и тя е минала през същото – баба винаги е била кралицата на квартала, най-добрата домакиня, най-успешната работничка в консервния комбинат. Всички я уважаваха и се страхуваха от острия й език. Но никой не знаеше колко самотна може да се чувстваш до такава жена.

Вечер, когато останехме сами, баба се превръщаше в друга – мълчалива, понякога дори студена. Не ме питаше как е минал денят ми, не се интересуваше от рисунките ми или от това какво ме тревожи. Важното беше утре пак да има с какво да се похвали.

– Бабо, виж какво нарисувах! – опитвах се да привлека вниманието й.

– Остави ги тия глупости. Я ела да ми помогнеш с баницата! – отвръщаше тя и вече подреждаше корите на масата.

С времето започнах да се затварям в себе си. В училище бях отличничка – не защото исках, а защото знаех, че иначе баба ще се срамува. Всяка шестица беше за нейното самочувствие, не за моето щастие.

Един ден майка ми се прибра разплакана от работа. Баба веднага я нападна:

– Какво пак си направила? Пак ли шефът ти е недоволен? Аз на твоята възраст вече бях началник смяна!

Майка само сведе глава и излезе на двора. Аз я последвах и я прегърнах.

– Мамо, защо баба винаги ни сравнява с другите? – попитах я тихо.

– Защото така е свикнала. И тя е била дете като теб – никога не е била достатъчно добра за своите родители. Сега си мисли, че ако се хвали с нас, ще запълни някаква празнина…

Тогава разбрах – баба не познава мен, нито майка ми. Познава само образа, който си е създала за пред хората.

Годините минаваха. Аз завърших училище с отличие и вместо медицина избрах Художествената академия в София. Баба беше бесна.

– Как можа да ми го причиниш? Как ще гледам хората в очите? Всички очакваха да станеш лекар!

– Бабо, това е моят живот! – извиках за първи път срещу нея. – Не съм твоята награда!

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила. После се обърна и излезе от стаята без дума.

Месеци наред не ми говореше. Майка ми страдаше между нас двете – опитваше се да ни помири, но всяка дума беше като нож.

Една вечер получих обаждане от майка:

– Баба ти е в болница…

Сърцето ми се сви. Отидох веднага. Тя лежеше бледа и уморена. За първи път изглеждаше малка и уязвима.

– Извинявай… – прошепна тя едва чуто. – Не знаех как да бъда баба… Само това умея – да се хваля…

Хванах ръката й и заплаках. За всичките пропуснати моменти, за всички неизказани думи.

Сега често си мисля: дали някога ще успея да простя напълно? Дали ще мога да бъда различна майка и баба един ден? Или раните от чуждата гордост остават завинаги?

Какво мислите вие – може ли човек да промени семейните модели или сме обречени да ги повтаряме?