Когато изпратихме децата при баба: Истината, която не исках да видя

– Мамо, моля те, ела да ме вземеш! – гласът на Мартин трепереше по телефона, а аз стисках слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Беше едва първата вечер, откакто изпратихме децата при майка ми в Пловдив. Георги седеше срещу мен на масата, с глава в ръцете си, а аз се чудех дали не направихме най-голямата грешка в живота си.

Преди две години всичко изглеждаше толкова просто. Георги получи повишение в банката – най-накрая! Аз работех като учителка в близкото училище и макар заплатата ми да не беше голяма, вярвах, че сега е моментът да направим нещо за себе си. „Време е да спрем да плащаме наем и да си купим собствен дом“, казах му една вечер, докато децата спяха. Георги се поколеба, но аз настоях. „Ще се справим. Виж колко години вече се мъчим по квартири!“

Взехме ипотека за апартамент в новия квартал до Южния парк. Всичко беше като на сън – нови съседи, нови мебели, нови надежди. Но с ипотеката дойде и напрежението. Георги започна да работи до късно, аз поех допълнителни часове в училище. Децата – Ани на 15 и Мартин на 8 – започнаха да се оплакват, че почти не ни виждат.

– Мамо, пак ли ще вечеряме сами? – попита ме Ани една вечер.
– Само още малко, скъпа. Трябва да се справим с всичко това – отвърнах й с усмивка, която не стигаше до очите ми.

Когато Георги предложи да изпратим децата при майка ми за няколко дни, за да можем да подредим дома и мислите си, приех идеята с облекчение. „Ще им е добре там – двор, животни, баба им ще ги глези“, казах си.

Но още първата вечер телефонът звънна. Мартин плачеше:
– Мамо, тук е страшно тъмно нощем… Баба няма интернет… Ани не иска да играе с мен… Искам у дома!

Сърцето ми се сви. Спомних си как като малка майка ми ме пращаше при баба в село Катуница и как всяка нощ броях минутите до сутринта. Но тогава нямах избор. А сега?

Георги настоя:
– Не можем да ги вземем веднага. Имаме толкова работа тук! Трябва да оправим документите за ипотеката, още не сме разопаковали кашоните…
– Но Мартин страда! – изкрещях му аз.
– И ние страдаме! – отвърна той. – Не виждаш ли? Всички сме на ръба!

В този момент разбрах колко сме се отдалечили един от друг. Седяхме в новия ни апартамент – уж сбъднатата мечта – и се карахме заради децата си.

На следващия ден майка ми се обади:
– Мартин цяла нощ не спа. Ани е затворена в стаята си и не говори с никого. Какво става при вас?

Не знаех какво да й кажа. Чувствах се като провалена майка.

Вечерта седнахме с Георги на терасата.
– Помниш ли как мечтаехме за този дом? – попитах го тихо.
– Помня… Но сякаш загубихме себе си по пътя.
– Мислиш ли, че направихме грешка?
– Не знам… Просто исках всичко да е по-добре за тях.

На третия ден не издържах. Взех автобуса за Пловдив рано сутринта. Когато пристигнах, Мартин ме прегърна така силно, че едва дишах.
– Обещай ми, че повече няма да ме оставяш тук сам! – прошепна той.
– Обещавам…

Ани стоеше на прозореца и гледаше навън.
– Защо го направихте? – попита ме тя без да ме погледне.
– Защото мислехме, че така ще е по-добре…
– За кого? За вас или за нас?

Тези думи ме пронизаха като нож.

Върнахме се в София още същия ден. Апартаментът ни посрещна студен и празен. Децата мълчаха. Георги се прибра късно и само ни погледна виновно.

Минаха седмици. Опитвахме се да върнем стария ритъм – семейни вечери, разходки в парка, смях… Но нещо беше счупено. Ани стана затворена, Мартин често плачеше нощем.

Една вечер седнах до него на леглото му.
– Мамо, защо хората казват, че новият дом е щастие? Аз бях по-щастлив в стария…

Не знаех какво да отговоря.

Днес минаха две години оттогава. Все още изплащаме ипотеката. Георги работи още повече, аз съм уморена до смърт. Децата пораснаха твърде бързо.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Кога мечтите ни започнаха да тежат повече от щастието на децата ни? Ще можем ли някога пак да бъдем истинско семейство?