Когато обещанията се чупят: Раждането на Мартин и мълчанието на баба и дядо

– Мамо, моля те, не ме оставяй сама с това дете! – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а сълзите се стичаха по бузите ми. Беше три сутринта, а Мартин плачеше вече втори час. Съпругът ми Петър беше на поредната нощна смяна в болницата, а аз се чувствах като кораб без котва – сама, изгубена, отчаяна.

Майка ми замълча. Чувах как си поема дъх от другата страна на линията. – Яна, и ние имаме живот. Не можем всеки път да тичаме при теб. Трябва да се научиш сама да се справяш – каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

Затворих телефона и се свих на пода до леглото на Мартин. Не знаех кое боли повече – умората или усещането, че съм предадена. Когато разбрах, че съм бременна, родителите ми – майка ми Мария и баща ми Георги – обещаха да са до мен. „Ще ти помагаме с всичко“, казваха. „Ще сме най-добрите баба и дядо.“ Вярвах им. Винаги съм вярвала в семейството.

Но след раждането нещата се промениха. Първите дни бяха като в мъгла – безсънни нощи, кърмене, плач. Петър работеше почти денонощно, а аз чаках майка ми да дойде. Но тя все намираше извинения: „Имам среща с приятелки“, „Трябва да отида на фризьор“, „Георги не се чувства добре“…

Един ден, когато Мартин беше само на две седмици, отидох при тях с детето. Надявах се поне тогава да усетя топлината на семейството. Майка ми ме посрещна с усмивка, но очите ѝ бяха някак студени.

– Яна, не може така да идваш без предупреждение. Имаме си планове – каза тя и погледна баща ми, който само сви рамене.

– Но… аз имам нужда от помощ – прошепнах.

– Всички сме минали през това. И аз съм гледала теб сама – отвърна майка ми.

Погледнах Мартин – толкова малък, толкова беззащитен. Стиснах го по-силно до себе си и си обещах да не моля повече за помощ.

Дните минаваха в самота. Приятелките ми работеха или живееха далеч. Петър беше все по-уморен и раздразнителен. Започнах да се съмнявам в себе си – дали съм лоша майка? Дали съм твърде взискателна към родителите си? Или просто времената са други?

Една вечер, докато люлеех Мартин и гледах през прозореца към светлините на София, си спомних как като дете майка ми винаги беше до мен – при всяка болест, при всяка тревога. Какво се беше променило? Защо сега тя избираше себе си пред мен?

С Петър започнахме да се караме все по-често. Той не разбираше защо съм толкова обидена на родителите си.

– Яна, хората остаряват, имат нужда от спокойствие – каза ми една вечер.

– А аз? Аз нямам ли нужда от тях? Не са ли те обещали?

Той въздъхна и излезе от стаята.

Минаха месеци. Мартин растеше, а аз свикнах с мисълта, че мога да разчитам само на себе си. Но болката не изчезваше. На първия му рожден ден поканих родителите си. Дойдоха с подарък и усмивки за снимките, но си тръгнаха първи.

След тяхното заминаване седнах до масата и заплаках. Петър ме прегърна неловко.

– Яна…

– Не разбирам… Защо хората обещават неща, които не могат да изпълнят? Защо семейството вече не значи това, което значеше за нашите баби и дядовци?

Тази вечер написах писмо до майка ми. Не го изпратих никога, но в него ѝ казах всичко – колко ме боли, колко съм разочарована и колко много имах нужда от нея.

Сега Мартин е на три години. Гледам го как играе сам в стаята си и се чудя дали един ден ще мога да бъда по-добра майка за него. Дали ще мога да му дам онази сигурност и топлина, която аз така отчаяно търсех?

Понякога си мисля: дали аз съм твърде чувствителна или просто времената наистина са се променили? Какво означава семейството днес за нас, българите? Ще бъдем ли някога отново едно цяло?