Когато помощта се превърне в товар: Историята на една сестринска жертва

— Пак ли ще идват? — гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз нервно подреждах последните две яйца в тигана. — Ивана, не можем вечно да ги храним!

Погледнах го, без да мога да отговоря веднага. В този момент вратата се отвори и сестра ми Мария влезе с двете си деца — Калоян и малката Деси. Очите ѝ бяха подпухнали, а дрехите на децата — износени. Сърцето ми се сви. Знаех, че няма къде другаде да отидат.

— Здравей, Иве… — прошепна Мария, като се опита да се усмихне. — Само за малко сме, обещавам.

Петър въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останах сама с Мария и децата. Сложих им закуска, макар че знаех, че това са последните яйца и хлябът е почти свършил.

— Какво ще правиш сега? — попитах я тихо, докато децата лакомо ядяха.

— Ще търся работа… пак. Но никой не взима жена с две малки деца. А и наемът… — очите ѝ се напълниха със сълзи.

Прегърнах я. Знаех, че не мога да я оставя. Но знаех и друго — Петър вече беше на ръба. Заплатата му едва стигаше за нас тримата, а сега бяхме шестима.

Вечерта, когато Мария и децата си тръгнаха, Петър ме чакаше в хола.

— Ивана, обичам те, но това не може да продължава така. Ти си майка и съпруга първо на нашето семейство. Не можеш да спасяваш всички за сметка на нас.

— Но тя ми е сестра! Как да я оставя? — гласът ми трепереше.

— А ако утре нямаме какво да ядем? Ако нашият син види празен хладилник? Кой ще му помогне тогава?

Тези думи ме пронизаха като нож. През нощта не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени от детството ни с Мария — как деляхме една стая, как си обещахме винаги да си помагаме. Но сега имах свое семейство. Къде беше границата?

Следващите седмици станаха още по-тежки. Мария идваше почти всеки ден. Понякога оставаха да спят у нас, защото парното им било спряно. Синът ми Виктор започна да пита защо винаги има по-малко храна, защо мама е тъжна.

Една вечер Петър не издържа:

— Или тя ще си намери решение, или аз ще си тръгна! Не мога повече!

Стоях пред него безмълвна. Чувствах се разкъсана между двете най-важни части от живота си — сестра ми и моето семейство.

На следващия ден отидох при Мария. Този път не носех храна, а само тежестта на решението си.

— Мари, трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така… Петър е на ръба, Виктор страда… Аз съм изтощена.

Мария ме гледаше с празен поглед.

— Значи ме оставяш? След всичко?

— Не те оставям! Просто… трябва да намерим друг начин. Ще ти помогна да намериш работа, ще гледам децата понякога, но не можем повече всички да живеем от нашите остатъци.

Тя избухна в плач:

— Ти си единствената ми опора! Ако ти се откажеш…

Прегърнах я силно:

— Не се отказвам! Но ако продължа така, ще загубя всичко — и теб, и семейството си.

Тези думи сякаш я събудиха. След няколко дни Мария започна работа като чистачка в близкия супермаркет. Не беше мечтаната работа, но беше начало. Децата ѝ идваха по-рядко у нас, а когато идваха, носеха шоколадче за Виктор.

С Петър започнахме бавно да възстановяваме доверието помежду си. Но белезите останаха — страхът дали пак няма да се повтори всичко, болката от това да поставиш граници там, където най-много боли.

Понякога вечер сядам сама в кухнята и се питам: Кога помощта се превръща в товар? И колко струва една жертва — ако заради нея загубиш себе си?