Дневникът, който преобърна всичко: Завръщане в майчиния апартамент

– Не мога да повярвам, че пак съм тук. – прошепнах, докато отключвах вратата на апартамента на майка ми. Миризмата на старо кафе и лавандула ме удари в лицето, сякаш времето не беше мръднало от последния ни спор. Влязох бавно, с треперещи ръце, а сърцето ми биеше лудо. Всичко си беше на мястото – шарената покривка на масата, снимките по стените, дори чашата с недопито кафе до прозореца. Само тя липсваше.

– Здравей, Мария. – гласът на леля Станка, съседката от третия етаж, ме стресна. – Ела, имам нещо за теб.

Тя ми подаде малък, износен тефтер с избелели корици. – Намерих го под възглавницата ѝ. Помислих, че трябва да е твой.

Погледнах дневника с недоверие. Майка ми – строгата, винаги контролираща всичко Елена – да води дневник? Не можех да си я представя да пише за чувствата си. Винаги казваше: „Сълзите са за слабите, Мария.“

Останах сама в хола и отворих първата страница. Почеркът ѝ беше познат – стегнат, леко наклонен надясно. „Днес Мария пак се прибра късно. Не знам как да ѝ кажа, че се страхувам за нея…“

Сълзите ми потекоха безконтролно. Прелиствах страниците и четях за нашите скандали, за нейните страхове, за самотата ѝ след смъртта на баща ми. Оказа се, че зад строгия ѝ тон се е криела жена, която е обичала до болка и се е страхувала да не ме загуби.

„Днес Мария ми каза, че ме мрази. Не ѝ се сърдя. Аз също понякога не харесвам себе си.“

Седнах на пода до леглото ѝ и се разплаках като дете. Спомних си последния ни разговор – как ѝ затворих телефона с думите: „Остави ме на мира!“. А тя просто е искала да ме чуе.

В дневника имаше и нещо друго – писма до човек на име Георги. Никога не бях чувала това име в нашето семейство. В едно от писмата пишеше: „Георги, ако можех да върна времето назад, щях да избера теб…“

Сърцето ми се сви от болка и объркване. Кой беше този Георги? Защо никога не ми е казвала за него? Прелиствах страниците като обезумяла, докато не намерих снимка – майка ми млада, усмихната до непознат мъж с топли очи.

В този момент чух звънеца на вратата. Беше брат ми Петър – не бяхме се виждали от погребението.

– Какво правиш тук? – попита той студено.

– Намерих дневника на мама… Знаеш ли кой е Георги?

Петър пребледня.

– По-добре да не ровиш в миналото, Мария. Някои неща трябва да останат забравени.

– Не! Искам да знам истината! – извиках през сълзи.

Той седна тежко на стола и въздъхна дълбоко.

– Георги е бил първата ѝ любов. Баба ни е забранила да се виждат, защото той бил от бедно семейство. Мама никога не го прежали… Затова беше толкова строга с нас – страхуваше се да не ни загуби така, както е загубила него.

Седяхме дълго в тишина. В главата ми се въртяха думите от дневника: „Прошката е най-трудният подарък.“

Петър ме погледна:

– Мислиш ли, че някога ще можем да ѝ простим? Или на себе си?

Не знаех какво да отговоря. Гледах снимката на майка ми и Георги и усещах как болката отстъпва място на разбиране.

Вечерта останах сама в апартамента. Прелиствах дневника отново и отново. Всяка дума беше като шепот от миналото: „Обичай децата си така, че никога да не се страхуват да ти кажат истината.“

Затворих очи и си обещах – ще простя на майка си. Ще простя и на себе си.

Но дали някога ще мога да обичам без страх? Дали някой ден ще имам смелостта да кажа „Обичам те“ без да се боя от загуба?

Какво бихте направили вие, ако откриете тайните на родителите си след смъртта им? Може ли истината да донесе прошка или само още болка?