Среща след четиридесет години: Завръщане към първата любов

– Мариела? Това наистина ли си ти?

Гласът му беше като ехо от миналото, което никога не съм преставала да чувам в най-тихите си вечери. Седях на пейката в Борисовата градина, ронех трохи от вчерашен козунак за врабчетата и се опитвах да не мисля за празната къща, която децата ми оставиха след като пораснаха и отлетяха по света. Беше един от онези утрини, когато въздухът е толкова прозрачен, че можеш да чуеш собствените си мисли – и точно тогава той се появи.

– Да, аз съм… – прошепнах, сякаш се страхувах думите да не разкъсат магията на момента.

Стоян седеше до мен, сякаш никога не беше напускал София, сякаш не бяха минали четиридесет години от последната ни среща. Косата му беше посребряла, очите – все така сини, но в тях имаше нещо ново: тъга, която разпознах веднага. Седна до мен без да пита, както правеше някога, когато бяхме млади и вярвахме, че светът ни принадлежи.

– Не съм те виждал от… – започна той.
– От абитуриентската вечер – довърших аз. – Помниш ли как танцувахме на „Облаче ле бяло“?

Той се усмихна тъжно.
– Помня всичко. Дори как плака онази нощ.

Замълчах. Не исках да говоря за това. За писмата, които никога не изпратих. За думите, които останаха между нас като стена. За това как родителите ми настояваха да замина да уча в Пловдив, а неговите го изпратиха в казармата в Сливен. За годините, които ни разделиха без да ни дадат шанс да се сбогуваме истински.

– Как си? – попита той след дълга пауза.
– Самотна – признах. – Децата са далеч. Мъжът ми… почина преди три години. А ти?

Стоян въздъхна дълбоко.
– Живея сам. Синът ми е в Германия, дъщеря ми – във Варна. Разведох се преди десетилетие. Понякога се чудя дали не сбърках всичко.

Погледнах го и видях в очите му същия въпрос, който ме измъчваше всяка нощ: „Какво щеше да стане, ако…?“

– Знаеш ли – казах тихо – понякога си мисля за онова лято преди да замина. Как стояхме на моста над Перловската река и ти ми обеща, че ще ме чакаш.

Той се засмя горчиво.
– Чаках те. Писах ти писма, но майка ти ги връщаше обратно. Каза ми веднъж на пазара, че си щастлива с новия си живот и да не те безпокоя повече.

Стиснах юмруци в скута си. Майка ми винаги беше строга, винаги мислеше кое е „правилно“ за мен. Но никога не ме попита какво искам аз.

– Не знаех… – прошепнах. – Мислех, че си ме забравил.

Стоян поклати глава.
– Не съм те забравил нито за миг. Но животът… знаеш как е тук. Работа, грижи, сметки… После идва самотата и разбираш колко малко ти е трябвало да бъдеш щастлив.

В този момент слънцето проби през клоните и освети лицето му. Видях бръчките около очите му, белезите на времето и болката от пропуснатото. И тогава усетих как сълзите напират в очите ми – не заради него, а заради себе си. За всички онези години, в които се опитвах да бъда „добра майка“, „примерна съпруга“, „послушна дъщеря“, но никога не бях просто Мариела.

– Какво ще кажеш да се разходим? – предложи той.

Тръгнахме бавно по алеята. Говорихме за всичко: за децата ни, за работата (аз бях учителка по литература, той – инженер), за старите ни приятели от квартала „Лозенец“, които вече почти всички бяха по села или чужбина. Смяхме се на спомени от детството – как крадяхме череши от двора на леля Пенка и как веднъж избягахме от час по физика, за да гледаме филм в „Одеон“.

Но под смеха усещах тежестта на неизказаното.

– Стояне… – спрях се внезапно – ако можеше да върнеш времето назад, би ли направил нещо различно?

Той ме погледна дълго.
– Бих се борил повече за теб. Не бих позволил на никого да ни раздели. А ти?

Погледнах към въртящите се листа под краката ни.
– Бих казала истината на майка си. Бих избягала с теб онази нощ.

Стоян хвана ръката ми – плахо, като момче. Усетих топлината му и разбрах колко много съм копняла за този допир през всички тези години.

– Още не е късно – прошепна той.

Спряхме до езерото с лилиите. Врабчетата още търсеха трохи около пейката ни. Градът се беше събудил и шумът на трамваите заглушаваше мислите ми. Но в този миг всичко останало изчезна.

– Мариела… – започна Стоян – може би животът ни даде втори шанс. Може би трябва да го използваме.

Погледнах го през сълзи и се усмихнах за първи път от години истински.

Сега седя у дома и пиша тези редове с треперещи ръце. Не знам какво ще стане утре. Не знам дали ще имам смелостта да започна отначало на тази възраст. Но знам едно: никога не е късно да бъдеш щастлив.

А вие? Ако срещнете първата си любов след толкова години – бихте ли рискували всичко заради един последен шанс?