Когато любовта се превърне във война: История за семейство, разкъсано от наследство

– Не, Мария! Този апартамент е мой по право! – гласът на брат ми Георги отекна в хола, където още миришеше на бащиния тютюн. Майка ми седеше на ръба на дивана, с ръце, стиснати до побеляване, а сестра ми Елена гледаше през прозореца, сякаш навън щеше да намери отговорите, които вътре липсваха.

Беше минала едва седмица от погребението на татко. Всяка вечер се прибирах в празната си стая и се чудех как така за толкова кратко време всичко се разпадна. Преди месец вечеряхме заедно, карахме се кой да измие чиниите, смеехме се на старите му шеги. А сега – всеки разговор беше като размен на куршуми.

– Георги, моля те, нека не започваме пак – прошепнах, но той вече беше извадил нотариалния акт и го размахваше като знаме.

– Татко ми обеща този апартамент! Ти имаш къща в Банкя, Елена има двустаен в Люлин. Аз какво имам? – очите му бяха пълни с гняв и нещо по-дълбоко, което не можех да разчета.

Майка ми се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна. Винаги беше стожерът на семейството, но сега изглеждаше като сянка на себе си.

– Деца, татко ви не би искал това… – гласът ѝ се прекърши.

Елена се обърна рязко:

– А какво би искал, мамо? Да живеем в лъжа? Да се преструваме, че всичко е наред, докато Георги ни изхвърля от дома?

– Не ви изхвърлям! Просто искам справедливост! – извика той.

Седнах на стола до масата, където още стоеше чашата на татко. Вдигнах я и я притиснах до гърдите си. Спомних си как всяка сутрин ми правеше чай, как ме прегръщаше, когато имах лош ден. Сега тези спомени ме боляха повече от всичко.

– Справедливост ли? – прошепнах. – А къде беше справедливостта, когато татко лежеше в болницата, а ти не дойде нито веднъж? Къде беше, когато майка ни не спеше по цели нощи от тревога?

Георги ме изгледа с омраза:

– Не започвай с това! Всеки има своите причини. Не съм длъжен да се оправдавам пред теб!

Елена се разплака. Майка ми се опита да я прегърне, но тя я отблъсна.

– Всички сме виновни – казах тихо. – Но ако продължим така, ще изгубим всичко. Не само апартамента, а и един друг.

В този момент осъзнах, че никой не слуша. Всеки беше затворен в собствената си болка и алчност. Думите ми се разпиляха във въздуха като прах.

Следващите дни бяха кошмар. Георги доведе адвокат, Елена започна да търси документи, майка ми се затвори в стаята си и не излизаше. Аз се опитвах да бъда медиатор, но никой не искаше да чуе за компромис.

Една вечер, докато подреждах старите снимки, намерих писмо от татко. Беше адресирано до всички ни. С треперещи ръце го отворих и започнах да чета:

„Скъпи мои, ако четете това, значи вече ме няма. Знам, че ще ви е трудно. Но ви моля – не позволявайте нищо да ви раздели. Домът не е тухли и бетон. Домът сте вие. Пазете се един друг.“

Сълзите ми капеха по хартията. На следващия ден събрах всички в хола. Прочетох писмото на глас. За миг настъпи тишина. Дори Георги наведе глава.

– Може би татко е бил прав – каза Елена тихо. – Може би се борим за нещо, което няма значение.

Георги не каза нищо. Просто стана и излезе. Майка ми ме прегърна. За първи път от седмици почувствах топлина.

Но раните останаха. Апартаментът беше продаден, парите разделени. Всеки пое по своя път. Празните стаи ехтяха от спомени и неизказани думи.

Сега седя сама в новия си апартамент и се чудя: струваше ли си всичко това? Може ли някога да си простим? Или алчността завинаги ще остане между нас като невидима стена?

Кажете ми, има ли нещо по-ценно от мира и любовта в семейството? Как бихте постъпили вие?