Последното обещание към майка ми: Между сълзи и надежда в Пловдив

– Не ме оставяй сама, Марио… – прошепна майка ми, докато дъждът барабанеше по прозореца на малката ни панелка в Кючук Париж. Гласът ѝ беше едва доловим, а ръката ѝ – студена и слаба в моята. В този момент времето сякаш спря. В стаята миришеше на лекарства и мокри дрехи, а аз се борех със сълзите си, опитвайки се да изглеждам силен пред нея.

– Тук съм, мамо. Няма да те оставя – казах, макар че вътре в мен бушуваха страх и вина. Бях се върнал от София едва преди седмица, след като брат ми Георги ми се обади: „Марио, ако искаш да я видиш жива, ела веднага.“

Седях до леглото ѝ, а мислите ми се връщаха към всички онези години, в които бяхме разделени. След смъртта на баща ни семейството ни се разпадна – Георги остана тук, аз избягах в столицата, а майка ми остана между нас като мост, който всеки момент можеше да рухне.

– Марио, трябва да обещаеш нещо… – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Не искам Георги да остане сам. Знам, че не се разбирате, но… семейството е всичко.

Погледнах я и усетих как гневът от миналото ме стяга за гърлото. Георги и аз не си говорехме от години – последният ни разговор завърши с трясък на врати и обиди. Той ме обвиняваше, че съм ги изоставил, а аз го обвинявах, че е останал в миналото.

– Мамо… – започнах, но тя ме прекъсна:

– Обещай ми!

В този момент Георги влезе в стаята. Очите му бяха зачервени, а лицето – изморено. Погледите ни се срещнаха и между нас премина мълчалива буря от неизказани думи.

– Как е? – попита той тихо.

– По-добре е, когато сте тук двамата – прошепна майка ни и стисна ръцете ни заедно.

В този миг разбрах колко много значи за нея да ни види заедно. Но как да простя? Как да забравя всичко онова, което ни раздели?

Дните минаваха бавно. Майка ни отслабваше с всеки изминал ден. Георги и аз се редувахме да я гледаме, но между нас цареше ледено мълчание. Веднъж вечерта, докато ѝ сменях компреса, той тихо каза:

– Знаеш ли… не съм ти простил, че си тръгна.

– И аз не съм ти простил, че остана – отвърнах.

– Мислиш ли, че беше лесно? Да гледам как тя се пречупва всеки ден…

– А ти мислиш ли, че беше лесно да живея с вината?

Мълчахме дълго. Дъждът не спираше да вали. В този град винаги вали, когато боли.

На сутринта майка ни поиска да я изведем на балкона. Помогнахме ѝ да седне на стария стол с изтъркани възглавници. Гледаше към Марица и тихо плачеше.

– Помните ли как ходехме на разходки до тепетата? – попита тя.

– Помня – казах аз и усетих как нещо се къса вътре в мен.

– И аз помня – добави Георги.

Тогава тя ни хвана за ръцете:

– Обещайте ми… каквото и да стане, ще бъдете един до друг.

Погледнах брат си. Видях болката в очите му – същата болка, която носех и аз. Протегнах ръка и той я хвана. За първи път от години почувствах топлина между нас.

Майка ни почина през нощта. Дъждът спря едва сутринта. В апартамента беше тихо – само тиктакането на часовника напомняше за времето.

Погребението беше скромно. Роднини и съседи мълчаха неловко. След всичко останахме само двамата с Георги в празния апартамент.

– Какво ще правим сега? – попита той.

– Ще опитаме… заради нея – казах аз.

Седнахме на балкона и гледахме към града. За първи път от години не чувствах омраза или вина – само тиха надежда.

Понякога се чудя: колко струва едно обещание? Може ли то да излекува раните от миналото? Или просто ни учи да бъдем хора?