Молитвата, която ме спаси: История за вярата, прошката и семейните рани

— Не можеш да ми го причиниш, Петре! Това е домът на баща ни! — гласът ми трепереше, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. Стоях срещу брат си в хола на апартамента в Лозенец, където израснахме, а между нас — нотариалният акт, който той държеше като оръжие.

— Не аз го причинявам, Мария. Законът е такъв. Ти си тази, която не иска да приеме реалността — отвърна той студено, без да ме погледне в очите.

В този момент светът ми се срина. Баща ни почина преди два месеца. Погребението беше тихо, почти без думи. Майка ни отдавна не беше между живите. Останахме само двамата — аз и Петър. Винаги съм вярвала, че сме близки, че кръвта ни е по-силна от всичко. Но сега, когато ставаше дума за апартамента, за наследството, той беше друг човек. Чужд.

Вечерите ми се превърнаха в безкрайни часове на безсъние. Лежах в леглото, вперила поглед в тавана, и се питах: „Какво се обърка? Кога станахме врагове?“ Всяка сутрин се събуждах с тежест в гърдите. Не можех да работя, не можех да се усмихвам на децата си. Мъжът ми, Ивайло, се опитваше да ме утеши, но болката беше твърде дълбока.

— Може би трябва да говориш с някого, Мария. Да потърсиш помощ — каза ми една вечер, докато седяхме на терасата.

— Не искам да говоря с никого. Само искам всичко това да свърши — прошепнах.

В онези дни се върнах към нещо, което бях забравила — молитвата. Като дете майка ме водеше в църквата „Свети Георги“ всяка неделя. Тогава не разбирах думите на свещеника, но обичах мириса на тамян и усещането за покой. Сега, отчаяна, се върнах там. Седнах на една от старите дървени пейки и просто затворих очи. Не знаех какво да кажа. Само шепнех: „Господи, помогни ми. Дай ми сили.“

Седмица след седмица се връщах в църквата. Понякога стоях сама, друг път слушах литургията. Започнах да се моля не само за себе си, а и за Петър. Молех се Бог да му даде покой, да му отвори сърцето. За първи път от месеци почувствах нещо като облекчение. Болката не изчезна, но вече не беше всепоглъщаща.

Един ден, докато палех свещ за баща си, до мен седна възрастна жена. Погледна ме с топли очи и каза:

— Тежко ти е, дете. Но Господ вижда всичко. Прошката е най-голямата сила.

Думите ѝ ме разтърсиха. Прошка? Как да простя на брат си, че ме изгони от дома ни? Как да простя на себе си, че не успях да запазя семейството?

Върнах се вкъщи и написах писмо на Петър. Не обвинения, не упреци. Просто му разказах как се чувствам. Как ми липсва времето, когато играехме на двора, когато вечеряхме заедно. Как искам да повярвам, че все още сме семейство.

Не получих отговор. Минаха дни, после седмици. Междувременно съдът реши — апартаментът се продава, парите се делят. Беше справедливо, но не беше правилно. Когато изнесох последната кутия с вещи, коленичих на пода и се помолих: „Господи, пази брат ми. Пази и мен.“

Сега живея в малък апартамент в Младост с Ивайло и децата. Не е същото, но е дом. Всяка вечер се моля за Петър. Не сме се виждали от месеци. Понякога го сънувам — стоим двамата на балкона в Лозенец и гледаме залеза. Събуждам се със сълзи.

Вярата ми даде сили да продължа. Молитвата ме научи на търпение и смирение. Не съм простила напълно, но вече не мразя. Надявам се един ден да можем да седнем заедно на масата — като брат и сестра, а не като врагове.

Понякога се питам: Ако не беше вярата, щях ли да оцелея? А ти — как би постъпил на мое място? Можеш ли да простиш на най-близкия си човек?