Къде изчезна? Дойдохме на гости, а теб те нямаше…

– Къде изчезна? Дойдохме на гости, а теб те нямаше… – гласът на братовчедка ми Мария трепереше по телефона, сякаш беше ядосана, но и леко разочарована. Стоях в тъмния коридор на панелката в „Люлин“, стиснала слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Не знаех какво да ѝ кажа – истината беше прекалено тежка, за да я изрека на глас.

Преди две години напуснах родното си село край Пловдив и дойдох в София с надеждата за ново начало. Всичко беше различно – шумът, хората, дори въздухът. Запознах се с Димитър на спирката на трамвая. Той беше от онези мъже, които говорят малко, но очите им казват всичко. След година се оженихме. Мислех, че животът ми най-после ще тръгне по вода.

Но реалността ме удари като студен дъжд. Първите месеци живеехме при родителите му – леля Станка и чичо Георги. „Докато съберете пари за собствено жилище“, казваха те. Но никой не спомена колко трудно е да си гост в нечий дом, дори когато си част от семейството.

– Миме, пак ли си оставила чиниите в мивката? – провикваше се леля Станка всяка сутрин.
– Ще ги измия след работа, лельо…
– Не може така! В нашата къща редът е закон!

Димитър се опитваше да ме защити, но често просто мълчеше. Вечерите ни минаваха в тишина, а аз се чувствах като натрапник. Започнах да се затварям в себе си. Работех като касиерка в супермаркет, а вечер броях стотинките за наема на бъдещия ни апартамент.

Една вечер, докато миех чиниите (пак аз), чух как леля Станка шепне на Георги:
– Тази твоя булка не е като хората… Не може да се оправи с домакинството.
– Остави я, ще свикне – отвърна той уморено.

Сълзите ми капеха във водата. Чувствах се безполезна. Димитър ме прегърна:
– Ще издържим още малко, обещавам ти. Скоро ще сме сами.

Но „скоро“ се оказа безкрайно далеч. Заплатите ни едва стигаха за сметки и храна. Всеки месец отлагахме мечтата за собствен дом.

Един ден Мария дойде на гости от Пловдив с майка ми. Бях на работа до късно и не успях да ги посрещна. Леля Станка ги прие хладно:
– Мими я няма, работи до късно…
– Ами Димитър?
– И той е на работа.

Майка ми ми звънна разстроена:
– Дете мое, какво става? Защо не си у дома? Не приличаш на себе си…

Не можех да ѝ кажа истината – че домът ми не е мой, че се чувствам чужда навсякъде. Вместо това излъгах:
– Всичко е наред, мамо. Просто сме много заети.

Вечерта Димитър ме намери седнала на балкона, обгърната от студения въздух.
– Какво има?
– Не издържам вече… Чувствам се като призрак в собствения си живот.
– Знам… Но какво да направим? Пари нямаме, а и работата не стига за наем.
– Може би трябва да се върнем в Пловдив…
– Не мога да напусна работата си тук.

Така започнаха нашите караници. Все по-често спорехме за пари, за бъдещето си, за това къде е домът ни. Леля Станка усещаше напрежението и започна да ме обвинява за всичко – че не мога да готвя като нея, че не съм достатъчно добра съпруга.

Една вечер избухнах:
– Не мога повече! Или ще намерим начин да живеем сами, или ще си тръгна!
Димитър ме гледаше безмълвно. За първи път видях страх в очите му.

На следващия ден взех малък куфар и отидох при приятелката ми Ива. Тя ме прие без въпроси:
– Остани колкото искаш. Тук си у дома.

Димитър ми звънна:
– Мими, върни се… Ще говоря с нашите. Ще намерим решение.
– Не мога повече да живея така… Трябва ми въздух.

Седмици наред не се прибрах. Леля Станка разказвала на всички съседи как съм ги изоставила. Майка ми плачеше по телефона:
– Върни се у дома, дете мое…

Но къде е домът ми? В панелката с чужди хора? В Пловдив при майка ми? Или някъде другаде?

След месец Димитър дойде при мен с новина:
– Намерихме малък апартамент под наем. Не е много хубав, но ще сме сами.

Преместихме се веднага. Първата вечер седяхме на пода с две чаши чай и празен хладилник.
– Това ли е щастието? – попита той тихо.
– Може би… – отвърнах аз и го прегърнах.

Сега понякога се питам: струваше ли си всичко това? Колко от нас са готови да жертват спокойствието си заради мечтата за собствен дом? А вие как бихте постъпили?