„Защо на масата има само кренвирши?“ – История за празната къща и тишината между нас

„Защо на масата има само кренвирши?“ – гласът на Иван проряза тишината в кухнята, докато аз с треперещи ръце слагах чиниите. Не ме погледна, само се взираше в чинията си, сякаш очакваше отговор, който не искаше да чуе. В този момент осъзнах колко много се е променил животът ни. Преди години, когато Мария и Петър още тичаха из коридора, масата винаги беше пълна – с ястия, с шум, с живот. Сега, когато и двамата имат свои семейства, а ние останахме сами, дори храната изглеждаше излишна.

– Това ли ще ядем пак? – продължи той, този път по-тихо, почти умолително.

– Не знам, Иван. Просто… не ми се готви – отвърнах, без да го погледна. Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Истината беше, че не виждах смисъл. За кого да се старая? За двама души, които вече почти не си говорят?

Той остави вилицата си с трясък. – Не мога да повярвам, че така ще живеем. Цял живот работих, за да имаме дом, семейство… А сега?

Погледнах го. В очите му имаше нещо, което не бях виждала отдавна – болка, разочарование, може би дори страх. Сякаш и той се чудеше как стигнахме дотук. Винаги съм мислела, че когато децата пораснат, ще имаме време един за друг. Но времето се оказа празно, студено, изпълнено с тишина.

– Иван, не знам какво да ти кажа. Чувствам се… изгубена. – Гласът ми се прекърши. – Цял живот се въртях около тях. Сега, когато ги няма, не знам коя съм.

Той се изправи рязко. – Не си само ти. И аз се чувствам така. Но поне можеш да опиташ. Да направиш нещо. Не да се предаваш.

– Какво да направя? Да се преструвам, че всичко е наред? – извиках. – Да готвя мусака за двама души, които дори не се гледат в очите?

Той замълча. За първи път от месеци видях как раменете му се отпускат. Сякаш цялата му сила го напусна. Седна обратно на стола и скри лицето си в ръцете.

– Помниш ли, когато Мария беше малка и искаше да яде само кренвирши? – прошепна той. – Тогава се смеехме. Сега… сега това е всичко, което имаме.

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си онези вечери – смеха, караниците за домашните, миризмата на прясно изпечен хляб. Сега кухнята беше пълна само с ехото на миналото.

– Може би трябва да ги поканим – казах тихо. – Да дойдат с децата. Да напълним пак къщата.

– Те си имат свой живот – отвърна Иван. – Не можем да ги върнем. Трябва да намерим начин да живеем сами.

Това беше истината, която не исках да приема. Че вече не сме нужни така, както преди. Че трябва да се научим да бъдем двама, а не четирима. Но как?

На следващия ден се събудих рано. Иван още спеше. Станах и започнах да приготвям закуска – не кренвирши, а баница, както правех някога. Докато месех тестото, си мислех за всички години, в които се раздавах за другите, а себе си забравях. Може би беше време да се погрижа и за нас двамата.

Когато Иван влезе в кухнята, го посрещна миризмата на топла баница. Погледна ме изненадан.

– За кого е това?

– За нас – отвърнах. – Може би трябва да започнем отначало. Да се опознаем пак.

Той седна до мен. Дълго мълчахме. После той сложи ръка върху моята.

– Извинявай, че бях груб вчера. Просто… ми липсва всичко.

– И на мен ми липсва – прошепнах. – Но може би можем да си създадем нови спомени.

В този момент усетих, че не сме напълно изгубени. Че има надежда, стига да поискаме. Че дори когато къщата е празна, можем да я напълним с нещо ново – с прошка, с разбиране, с любов.

Сега, когато седим заедно на масата, вече не ме е страх от тишината. Понякога тя е просто пауза преди нова мелодия. Но се питам: Колко семейства като нашето се губят в тази тишина? Колко от вас се страхуват да започнат отначало?