Когато се поколебах да кажа „не“: Историята на една книга и едно семейство

— Може ли да я взема само за седмица? — гласът на Виктория прозвуча неуверено, докато държеше „Тютюн“ на Димитър Димов в ръцете си. Бяхме се събрали у баба за именния ѝ ден, а аз, както винаги, се бях скрила в ъгъла с книга. Никога не съм била особено близка с Виктория — виждаме се само по празници, а разговорите ни рядко надхвърлят обичайното „Как си?“. Но този път тя се приближи, седна до мен и започна да разпитва за книгата, която държах.

Поколебах се. „Тютюн“ беше не просто книга за мен — беше спомен от дядо, който ми я подари преди да си отиде. Всяка страница носеше аромата на старите му цигари и топлината на неговите ръце. Но не исках да изглеждам дребнава или егоистична. Усмихнах се и кимнах, макар вътрешно да крещях „Не!“. Виктория се усмихна широко, благодари ми и обеща, че ще ми я върне до седмица.

Седмицата мина. После още една. После месец. Всеки път, когато се сещах за книгата, усещах как нещо ме стяга в гърдите. Опитвах се да се убедя, че не е толкова важно — това е просто книга, нали? Но истината беше, че се чувствах предадена. Не само от Виктория, а и от себе си, че не защитих това, което обичам.

Майка ми забеляза, че съм неспокойна. Една вечер, докато миехме чиниите, тя ме попита:
— Какво има, Мила? Не си себе си напоследък.
— Нищо, мамо. Просто съм уморена.
— Не ми изглеждаш просто уморена. — Тя ме погледна изпитателно. — Това за книгата ли е?

Замръзнах. Не знаех, че е забелязала. Разказах ѝ всичко — как не съм посмяла да кажа „не“, как сега се чувствам глупаво и безсилно.
— Знаеш ли, Мила — каза тя тихо, — понякога трябва да се научим да казваме „не“, дори на семейството. Особено на семейството.

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Защо беше толкова трудно да поискам нещо, което ми принадлежи? Защо се страхувах, че ще разочаровам някого, ако защитя себе си?

Реших да пиша на Виктория. Съобщението ми беше кратко и учтиво: „Здравей, Вики! Надявам се, че си добре. Може ли да ми върнеш книгата, когато имаш възможност? Много ми е скъпа.“ Натиснах „изпрати“ с треперещи ръце.

Отговорът ѝ дойде след два дни: „О, извинявай! Бях забравила, че е твоя. Ще ти я върна скоро.“

Скоро обаче се оказа още две седмици. Започнах да се ядосвам. Не само на Виктория, а и на себе си, че пак търпя. Веднъж, докато бяхме на гости у леля ми, Виктория беше там. Седяхме на масата, а разговорът се въртеше около обичайните семейни теми — кой се е оженил, кой е заминал за чужбина, кой се е развел. Аз обаче не слушах. Виждах само книгата в ума си, прашасала на някой чужд рафт.

Събрах смелост и я дръпнах настрана:
— Вики, може ли да поговорим?
Тя се усмихна леко смутено:
— За книгата ли?
— Да. Много ми е важна. Беше на дядо ми. Моля те, върни ми я.

Виктория се изчерви.
— Извинявай, Мила. Не исках да те обидя. Просто… не знаех, че е толкова специална за теб. Ще ти я донеса утре.

На следващия ден тя дойде у нас с книгата. Корица беше леко прегъната, а по страниците имаше петна от кафе. Сърцето ми се сви. Усмихнах се, благодарих ѝ, но вътре в мен бушуваше буря.

Вечерта седнах с книгата в ръце. Прелиствах страниците и се чудех — струваше ли си? Защо беше толкова трудно да кажа „не“? Защо позволих на някого, когото едва познавам, да прекрачи границите ми?

Майка ми седна до мен.
— Понякога хората не разбират колко са важни малките неща за нас — каза тя. — Но ако не им кажем, никога няма да разберат.

Тази случка ме промени. Научих се да защитавам себе си, дори когато е неудобно. Научих се, че понякога „не“ е най-големият подарък, който можем да си направим.

Сега се питам: Колко често се отказваме от себе си, за да не разочароваме другите? И струва ли си наистина?